Откъс от романа „Кодове за любов и веченост“

Седеше  със  свито  тяло,  леко  приведена  над  водата.  Дъждът  се  стичаше  по  косата  й,  проправяйки  си  път  като  през  разрошена  нива. Събираше я на кичури с бразди между тях и падаше надолу на широки струйки с напева на игриво изтичаща по улук вода.

Тялото  й  започна  някак  си  на  крампи  да  се  отпуска  –  бавно  и  болезнено, сякаш мъчително се опитваше да се отвори схванал се от дълго стискане юмрук.

„Слава  богу,  че  си  забравих  чадъра  –  помисли  си  тя  някак  облекчено. – Ако го бях взела, щях по навик да си остана суха.“

Погледна под себе си във водата, локвата сякаш танцуваше под едрите  капки.  Опита  се  да  види  лицето  си  в  нея,  но  съзря  само  размътеното бляскаво отражение на уличната лампа.

„А  може  просто  да  не  съществувам  вече.  Mоже  да  съм  се  превърнала в тази развълнувана и отразена светлина.“

Тази идея й хареса, стори й се поетична и тя се усмихна загадъчно на локвата. Изви  глава  леко  настрани,  за  да  отметне  мокрия  кичур,  който  беше тръгнал да скрива очите й, и тогава я видя!

Беше жена, намираща се на две педи вляво от нея. По някакви причини  това  й  се  стори  напълно  невъзможно!  Близостта  беше  смущаващо  малка,  а  когато  се  озова  на  тази  последна  трамвайна  спирка в проливния дъжд в единайсет часа посред нощ, беше сигурна, че е напълно сама.

Почувства отново крампи по тялото си, но този път от болезнено стягащ се юмрук. Усещаше се силно смутена от това присъствие,  изненадана,  уплашена  и  уязвима,  защото  то  я  преследваше  днес почти през целия ден.

Дъждът внезапно се усили още повече и смени ритъма си. Уличната лампа се затресе конвулсивно в локвата под нея. Сега почувства  силна  нужда  от  чадър!  Сърцето  й  блъскаше  като  тревожна  камбана по мократа тениска.

Инстинктивно  тя  разбираше,  че  не  я  плаши  толкова  потискащата близост на жената отляво, колкото смазващото чувство, че в нея усеща нещо познато, нещо вече преживяно, нещо лично. Наблюдаваше  я  с  периферното  си  зрение  как  стои  неподвижна  и  с  леко приведено, свито над локвата тяло и как дъждът се стича по косата  й,  проправяйки  си  път  като  през  разрошена  нива...  и  изтръпна от ужас!

Възможно ли беше хем да е себе си на мястото, където беше в момента, хем да се наблюдава на две педи разстояние встрани?

Искаше да стане и да тича, но не можеше да помръдне, сякаш се  беше  превърнала  в  естествена  връзка  между  дъжда  и  локвата.  Ушите й внезапно забучаха, все едно в тях беше изтрещяла гръмотевица, чийто грохот, вместо да отслабва, се засилваше. За миг тя разбра, че това не е ехо от гръмотевица, а тътенът на наближаващ трамвай,  и  с  ужас  усети,  че  се  е  навела  точно  над  локвата  между  двете железопътни линии. Инстинктивно успя да преодолее сковаността си и отскочи назад от релсите точно когато трамваят издрънча някак тържествено до нея и спря.

„Всичко свърши! – повтаряше си тя задъхано наум. – Приключи, чуваш ли, върни се обратно на земята!“