Великата война бавно и плахо се приближава към своя край. Лойд Джордж бе прав, когато каза: че тази война е най-великата човешка катастрофа след потопа. Ала малко съмнение има, че тая война може да стане и най-великото благодеяние, което човечеството познава, ако тя успее да тури край на войните, или, поне, да даде на всички народи един дълготраен и мъчно нарушим мир. При едно само непременно условие: войната да свърши преди тя да е изтощила живите сили на воюващите, преди да е разточила техните народни богатства и преди да е компрометирала на цели десетилетия тяхното икономическо развитие. Напразни са заканите и заплашванията на някои държавници с една близка нова война: политическа или стопанска - след свършването на сегашната опустошителна война. И воюващи и неутрални така са уморени от войната, толкова са петимни да видят нейния край, тъй са жадни наново да вкусят благата на Христовия мир, щото било би невероятно и недопустимо да се предположи, че е възможно въвличането на някой народ в една нова скорошна война от каквото естество и да би била тя. Върлуващата сега война ще остави такива страшни рани в живота на воюващите народи, щото немислимо ще бъде да се заличат те скоро и успешно, ако още в първите години не се посветят на това всичките народни усилия. Даже като неизбежна психическа реакция, предстоящата колосална творческа работа на воюващите народи не може да не вземе връх над разрушителната и пакостната човешка деятелност. Не трябва да се забравя, при туй, че тая война е един велик зрелостен изпит за всички воюващи, които узнаха от нея своите качества и своите недостатъци, своите добродетели и своите пороци, своите права и своите илюзии, та нищо по-естествено не ще бъде от страстта, която ще ги обхване след войната - да изправят своите недостатъци и пороци, да култивират своите качества и добродетели, да се излекуват от своите илюзии и да консолидират своите права. Не по-малко е за очакване, че един от главните резултати на тази война ще бъде както би казал Ницше - една „преоценка на всичките ценности“, включително и етическите, така че трудно ще е на вилнеещото сега човеконенавистничество да продължава своите оргии. Мене се дори чини, че тържествуващите днес нехристиянски чувства на злоба, ненавист и отмъщение ще угаснат твърде скоро след войната. Общите страдания на воюващите народи в тая война, невиновността на самите народи в нейното избухване, нещастията, които те си причиниха един другиму, благородния срам за проявените от тях жестоки инстинкти и общото задоволство, най-после, че те са се добрали до толкова жадувания мир -всичко това не може да не сближи тия народи и да не ги накара да съжалят за станалото. А над всичко туй отгоре ще дойде и съзнанието, че те са рушили скъпото наследство на своите праотци и са опустошавали оная величава Европа, която е главната лаборатория на общосветската култура, цивилизация и прогрес, което не може да не допринесе за пълното примирение между воюващите народи. Само че за постигането на всички тия резултати необходимо е: сключването на един справедлив мир до възможните предели на човешката справедливост; един мир, който да не даде на никой народ властно надмощие над другите народи; един мир, който, ако не задоволи всички, то поне да не бъде за никого непоносим и позорен.

На какви основи може и трябва да се съзида подобен мир?

Отговорът на тоя сложен и деликатен въпрос отвлякъл би ме далеч от моята скромна задача. Па и работа е на много по-компетентни от мен да дадат тоя отговор. Като син на оная Македония, която е неволна виновница за двете Балкански войни през 1912 и 1913 години и, може би, косвена виновница за днешната велика война, аз ще се огранича само да укажа основите, върху които може и трябва да се съзида такъв мир за Балканския полуостров. Но, за да стане ясно, какъв мир може да успокои Балканския полуостров в бъдещето, необходимо е да се припомнят тук: причините, които са нарушавали до сега мира на Балканите и усилията, които са били направени в миналото, за да се обезпечи тоя мир. 

От много дълги години Балканският полуостров е главния източник на раздори между великите европейски държави. Всичките войни, които Русия е водила с Турция от ХVIII век насам, са имали за театър и обект Балканския полуостров. Хроническата неприязненост между Австро-Унгария и Русия произлизала, предимно, от трудно-примиримите интереси на държави на Балканите. Даже старата вражда между Англия и Русия - на която вражда сегашната война тури временен край — се е създала и подклаждала от стремежа на Русия да завладее Цариград и Дарданелите чрез турянето под свое фактическо покровителство на Балканския полуостров. А след като сегашните Балкански държави заживяха собствен политически живот, Балканите станаха нова арена на раздори и между самите тия държави. Особено пък, когато България биде освободена (през 1878 г.) и, по едно нещастно решение на Берлинския конгрес, бидоха откъснати от нея цели области и раздадени на нейните съседи: Македония на Турция, Нишката област на Сърбия и Добруджа на Румъния. Тая голяма грешка на европейската дипломация и изостри до непримиримост раздорите между Балканските държави. С даването Добруджа на Румъния, последната се вкара в Балканския полуостров, на който тя никога не е принадлежала, и понеже Добруджа бе дадена на Румъния в замяна на отнетата ѝ Бесарабия, то за Румъния се създаде съблазънта да се стреми към нови завоевания в Балканите. Същото почти се случи със Сърбия. Получавайки българската Нишка област, като военна компенсация за участието ѝ в руско-турската война през 1877-1878 години, у Сърбия също се възбуди апетита да се разшири и в българска Македония. А Гърция и така живееше отдавна със своята „велика идея“ да възкреси старата Византийска империя и да се настани в Цариград. Разбира се, че съперничещите Велики Сили в Балканския полуостров - главно, Русия и Австро-Унгария а за Румъния не пропуснаха случая да се възползват от всичките тия апетити на Балканските държави, за да засилят раздорите между тях. И не дълго след тая война, те насочиха своите усилия в две направления: от една страна, се концентрираха териториалните аспирации на Сърбия и Гърция в Македония, в триъгълника Силистра-Русе-Варна; от друга страна, те не настояха пред Турция да въведе в европейските си провинции реформите, предвидени от 23 член на Берлинския договор, които реформи можеха да турят край на съперничествата и раздорите в Балканския полуостров. Английският империализъм и френският „реванш" също не пропуснаха случая да използват тая благоприятна и за тях ситуация. По тоя начин, заинтересуваните велики държави успяха да преобърнат Балканския полуостров в едно огнище на размирици и въстания, гдето тлееха бъдещите войни. И от десетилетия насам Европа живееше под терора на Балканите, очаквайки всяка пролет да избухне там някое въстание, последвано от война, която лесно можеше да обхване цяла Европа, както се и случи в 1914 г. Случи се даже нещо повече: войната обхвана едва ли не целия свят. 

Онеправдани и разпокъсани в Берлинския конгрес, българите съзряха навреме опасността, която заплашваше не само тяхното национално обединение, но и тяхното политическо съществувание. И те прибързаха да прогласят през м. септември 1885 г. съединението на двете разделени Българии — северна и южна, за да могат, и по-добре да бранят границите си спрямо Румъния и Сърбия, и по-сериозно да се занимаят със съдбата на Македония. Ала това толкова естествено съединение, което не възмути даже Турция, чиито интереси бяха засегнати от него, не се хареса на Сърбия, и, в името на „равновесието на Балканите“, тя се опита да го осуети, като нападна България през нощта на 1/13 ноември с. г. За нейно нещастие, тя биде победена в 13 дена и принудена да търси мир. Българите, обаче, не се опиха от своята победа над Сърбия. В постоянния си стремеж да живеят мирно с другите народи, особено със своите съседи те сключиха със Сърбия един мир, без „анексии и контрибуции“. И наскоро след туй, те изтъкнаха най-справедливия и най-практичния лозунг за едно споразумение върху Македония между заинтересуваните в нея Балкански държави. А именно автономията на Македония гарантирана и приложена под покровителството на всички Велики сили. Но Сърбия и Гърция се обявиха против автономията. Сториха те това, защото знаеха, че Македония е населена от българско мнозинство, което, при един автономен режим, лесно можеше да даде българска физиономия на цяла Македония и нямаше да чака много, за да я присъедини към Българското Княжество, както стана с южна България в 1885 г. При тая опозиция на сърби и гърци против автономията на Македония, македонските българи решиха сами да извоюват автономията си с оръжие в ръка. За тази цел, те скоро покриха цяла почти Македония с революционни комитети и започнаха неравната борба с Турция чрез своите революционни чети. Самата България, която бе съзнала невъзможността да се въведе автономия в Македония без война и без едно споразумение между заинтересуваните Балкански държави - поне между България и Сърбия - устреми своята деятелност и в двете тия посоки. Наедно с приготвянето на българската армия за евентуална война, България взе инициативата за едно споразумение със Сърбия върху Македония. Първият опит за туй, направен през 1897 г., не можа да успее, защото Сърбия не искаше и да слуша за автономия на Македония, а настояваше за нейната подялба между България и Сърбия. Разбира се, че никое българско правителство тогава не можеше да пристане на такова Соломоново решение на македонския въпрос, и България предпочете да остави цяла Македония в турски ръце до по-благоприятни времена. Тоя неуспех, обаче, накара македонските революционери да ускорят своите приготовления за едно въстание, което и избухна в Битолския район през лятото на 1903 г. Въстанието трая около месец и, както трябваше да се очаква, биде потушено в кръв и огън: около 200 български села бидоха изцяло или отчасти опожарени, около 5000 въстаници паднаха в борбата и затворите бидоха препълнени със заподозрени българи от въстаналите местности. При все туй, въстанието даде един наглед много важен, но в същност твърде скромен резултат: Великите сили се видяха принудени да наложат на Турция една международна реформена акция в Македония. Ала научена от историческия опит да не очаква нищо съществено от една европейска акция, неподдържана с въоръжена сила, България реши да направи втори опит за едно споразумение със Сърбия през пролетта на 1904 г. Но и тоя опит не успя напълно, макар и да бе сключен тогава формален съюз между България и Сърбия. А опитът не успя по същата стара причина: че Сърбия не скланяше автономията на Македония или, по-право, скланяше на една осакатена автономия, като настояваше, щото Скопския окръг да се признае, че е част от "Стара-Сърбия“, а не от Македония една географическа ерес с много тежки политически последствия. За щастие, наскоро след това дойде младотурската революция от 1908 г., която, още в първите си месеци, ликвидира европейската реформена акция в Македония. А малко по-късно започна и една ултра националистична и пан-мюсюлманска политика, която целеше: да измени етнографичния състав на Македония, като я очисти от нейната опасна българска интелигенция и преобърне българското мнозинство в малцинство чрез една насилствена емиграция, та, по тоя начин, да направи неоправдана и безпредметна всяка българска война за нейното освобождение. Пред тая грозна опасност да се изгуби цяла Македония, българското правителство реши в 1911 г. да направи нов опит за споразумение със Сърбия, трети по ред. След дълги преговори съюзът биде сключен и има за резултат първата Балканска война през 1912 г. Веднага след сключването на тоя съюз, България взе инициативата и за сключването на съглашения с Гърция и Черна Гора, по силата на които и тия две държави взеха участие в същата война. Останалото е добре известно на всички, тъй като събитията са още пресни в паметта на всекиго. Крайният резултат от всички тези съюзи и съглашения бе трагичната втора Балканска война през 1913 г., която свърши с Букурещкия договор и с ограбването на България.

От тая поучителна история, разказана тука в нейните главни епизоди, мисля, че могат се извлече следните положения и заключения: 

• Че Балканският полуостров от много дълги години насам е бил главното огнище, отгдето са идвали искрите, що са разпалвали повечето от войните в Европа, и които искри запалиха и сегашната велика война. Следователно, неговото умиротворение е необходимо, за да се осигури мирът в Европа.;
• Че Балканският полуостров е могъл да бъде такова огнище, защото не е бил кристализиран национално, политически и икономически.
  Турция, на която той принадлежа около пет века, го владееше само със своята военна сила; а след освобождението на Сърбия, Гърция и България, голяма част от територията на Балканския полуостров остана в турски ръце и стана обект за завладяване от Балканските държави и за съперничество между Великите сили.;
• Че всичките опити за умиротворението на Балканите през последните 40 години са били правени само от България - единствената Балканска държава, която се е стремила за едно споразумение със своите съседи (преимуществено със Сърбия), и която е направила три формални опити за осъществяването на такова споразумение.
  Че за постигането на тая цел, България е била готова да се откаже дори от обединението си с Македония, като е приставала да се образува от нея автономна държава, която да служи за съединително звено между Балканските държави, и, като самостоятелна политическа единица, да влезе в една бъдеща Балканска конфедерация.;
• Че за същата цел, България е даже склонила в 1912 г. да се отсече къс живо месо от нейния национален организъм, като се е съгласила да се остави на Сърбия част от българска земя в северна Македония. Че все за тая цел, България не е повдигала никога въпрос за своите земи в Добруджа и в Нишката област, които земи, както се каза вече, бидоха анкетирани от Румъния и Сърбия, като военна компенсация за участието им в Руско-Турската война през 1878 г.;
• Че България винаги е аспирирала само на земи: които са ѝ принадлежали в миналото, с които тя е делила турското робство цели векове, и които са били признати за български от всички авторитетни пътешественици в Европейска Турция, от самата Турция и от Великите сили в тяхната Цариградска конференция през 1876-77 гг.;
• И, най-после, че легендата за някакъв си стремеж на България да наложи своята хегемония на Балканския полуостров - легенда измислена от гърци и сърби през 1913 г. - е една от най-несъстоятелните и най-коварните клевети, които са били хвърляни някога върху един народ.

Когато се знае всичко гореказано, не е вече особено трудно да се отговори на въпроса: върху какви основи може и трябва да се съзида един дълготраен мир на Балканския полуостров? Аз ще рискувам да отговоря на този въпрос, като изкажа по него само своето лично мнение, което не ангажира никого. И ще се опитам да сторя туй, ако не с пълно безстрастие, то поне с едно човешки - възможно безпристрастие.

И така: умиротворението на Балканския полуостров е възможно само, ако се кристализират Балканските държави национално, политически и икономически. Такава кристализация може да стане само, когато тия държави влязат в своите окончателни граници. Определението пък на тия граници трябва да стане върху следните основни начала: границите да бъдат по възможност естествени, да вместват в себе си респективните народи в техния национален състав, да обезпечават тяхната икономическа независимост, да отговорят на техните исторически традиции и да не противоречат на правото на всеки народ за самоопределение. Само по себе си се разбира, че прилагането на тия основни начала при определението бъдещите граници на Балканските държави не може да бъде математическо, и, следователно, ще бъдат неизбежни някои корективи и компромиси, които, може би, ще съставят малко едно отклонение от самите тия начала. Но не трябва да се забравя: че идеални граници са невъзможни за континенталните народи, както е невъзможно да не се държи сметка и за военните резултати на сегашната война.

Една кристализация на Балканския полуостров, станала върху гореказаните основи, ще трябва да даде следните политически граници на Балканските държави:

• Турция ще трябва да запази в Европа своята сегашна граница с България, определена от турско-българската разграничителна конвенция от 24 август - 6 септември 1915 г. (Виж: последната 40 карта от настоящия атлас). Икономическата нужда и за двете тия държави, щото реката Марица да стане плавателна река, може би, ще изиска една малка поправка на тая граница; но тоя въпрос е чисто домашен въпрос на Турция и България и много лесно ще бъде разрешен от самите тях.
• Румъния ще трябва да се откаже, окончателно и безвъзвратно, както от подарената ѝ в 1878 г. стара Добруджа, така и от заграбената от нея в 1913 г. нова Добруджа, като се прибере в старите си граници отвъд Дунава. Това трябва да стане: не само защото Добруджа е люлката на българския народ и цели 12 века е била българска страна; не само защото сама Румъния в 1878 г. е признавала Добруджа за българска земя и е негодувала, че Русия ѝ взе Бесарабия срещу нея; и не само, защото цяла Добруджа е вече отнета от Румъния със силата на оръжието; но още и защото Румъния никога не е принадлежала на Балканския полуостров и не трябва да влиза вече в него, ако се иска да има мир между нея и България, и въобще, ако се желае да не се нарушава мирът в Балканите. Румъния трябва да напусне Добруджа и по друга една причина: че устието на такава международна река, като Дунава, не трябва да се намира в ръцете само на една държава. 
  Отнемането на цяла Добруджа от Румъния не лишава последната от море, тъй като нейните крайдунавски градове Галац и Браила винаги са били и морски пристанища.

Що се отнася до петролната индустрия на Румъния, чийто износ е насочен през Добруджанското пристанище Кюстенджа, тая индустрия може да бъде гарантирана чрез една румънско-българска конвенция, като се тури в благоприятни за Румъния икономически условия железницата Черна-Вода - Кюстенджа. България ще бъде готова даже да направи на Румъния същите икономически отстъпки в Кюстенджа, които Гърция направи на Сърбия в Солун. България ще трябва да прибере всички свои земи, които в 1878 г. бидоха откъснати силом от нея и раздадени на нейните съседи, а именно: Македония, Добруджа и Нишката област. България има над тях национални, нравствени, исторически и географически права, признати от самите някогашни владетели на тия земи, от почти всички авторитетни географи и пътешественици в Балканите, и от всички Велики сили. Истина е, че през 40-годишното владение на Добруджа от Румъния и на Нишката област от Сърбия, тия две държави успяха да им наложат със силата на властта си своя национален печат. Но не по-малка истина е, че българските права над тия земи са така неизменни и така неоспорими, щото могат се брани, и с френската формула на „дезанексията" (,,désannexion"), прокламирана от френския министър-председател Рибо, и с германската формула на реанексията" (,,réannexion“), прогласена от германския професор и икономист Адолф Вагнер.

Освен туй, България трябва да си прибере и целия басейн на р. Тимок, който е бил отстъпен от Турция на Сърбия в 1833 г., като български край, и който никога по-напред не е влизал, нито в историческите, нито в политическите, нито в църковните граници на Сърбия. България трябва да владее тоя басейн, не само защото е бил български в миналото и не само защото е отнет сега със силата на оръжието; но и защото тя има повелителна икономическа необходимост от него, за да дойде в териториално съприкосновение с Унгария. Инак, поради непримиримата омраза на Сърбия и Румъния към всичко що е българско, търговските сношения на България със западна Европа ще бъдат мълчаливо бойкотирани от тях, и следователно, икономическата независимост на България компрометирана. Това териториално съприкосновение с Унгария е толкова жизнен въпрос за България, колкото и излаза на море за Сърбия.

Едва ли е нужно да се доказва, че България трябва да си прибере и оная Македония, която самите нейни врагове са я признавали в миналото за българска земя, пък и да я прибере във всички ония нейни части, гдето мнозинството е българско. Столицата  на Македония, Солун, който е единственото нейно пристанище, ще трябва: или да се неутрализира като свободен град, или пък да стане общо достояние (,,Condominium") на Гърция и България, както и беше между двете балкански войни в 1912-1913 гг. Инак, целият македонски хинтерланд ще остане без свое пристанище, положение недопустимо и пълно с опасности за мира на Балканите.

• Сърбия ще трябва да се възстанови в границите, които ѝ остават (след повръщането на България отнетите ѝ в миналото земи), като си присъедини цяла Черна-Гора (без планината Ловчен) и цяла североизточна Албания, т. е. Метохия и знаменитото по своята история и по своето плодородие Косово поле. По тоя начин, Сърбия ще излезе на толкова мечтаното и толкова необходимото ѝ море в Адриатика - гдето  е и нейния естествен изход като разполага с две морски пристанища, Антибари и Дулчино, от които последното е и един прелестен плаж. Излизането на Сърбия на Адриатическото море, в чийто среден хинтерланд е било винаги заселено сръбското племе, ще обезпечи икономическата независимост на сръбския народ и ще го отклони от неговите пансръбски аспирации толкова вредни за мира на Балканите. За пълното гарантиране пък на тоя мир, едно условие „sine qua non" е: щото Сърбия веднъж завинаги да се сдобри с Македония.
• Черна-Гора, както се каза, трябва да се присъедини към Сърбия: защото тя е чисто сръбска земя; защото целият черногорски народ желае пламенно това свое съединение със Сърбия; защото Черна-Гора няма условия за една модерна самостоятелна държава; и защото, от няколко години насам, черногорците хранят такава органическа омраза към своята династия, щото, ако присъединението им към Сърбия не стане, те би предпочели даже Австрия пред една независима Черна-Гора под династията на крал Никита. Албания, както всички други Балкански страни, има право на самостоятелно политическо съществувание. Но опитът с нейната самостоятелност през 1913-1915 гг. показа, че тя няма необходимите условия за една политически независима държава. Още по-малко тя ще бъде жизнеспособна политически, когато Метохия и Косово поле се дадат на Сърбия, а без тях съединението на Сърбия с Черна-Гора е физически невъзможно. Албания би могла още да съществува самостоятелно под протектората на една от великите Адриатически държави, Австрия или Италия; но, в такъв случай, тя би била само една чужда колония, и което е по-лошото, станала би ново огнище за съперничества и раздори в Балканския полуостров. Ето защо, при всичките симпатии, които трябва да се имат към политическата независимост на тоя оригинален народ, състоящ се от две големи племена („тоски“ и „геги“) и принадлежащ на три религии (мохамеданска, католическа и православна), мисля, че ще бъде предпочтително, и за самите албанци, и за умиротворението на Балканите, ако Албания влезе в състава на съседните си балкански държави – разбира се, като се гарантира, с международен акт, религиозната и национално-просветителната свобода на албанския народ. Ако се възприеме подобно едно решение върху Албания, цялото албанско племе „тоски“, което населява горния Епир и южна Албания до реката Шкумби, т. е. включително и Валона, ще трябва да влезе в състава на Гърция, като племе находящо се под влиянието на гръцката култура. От останалата Албания, северната ѝ част, включително с Дурацо, ще трябва да влезе в състава на Сърбия; а в средна Албания ще трябва да се даде един коридор на България за построяването на една железница, която би отворила Адриатическото море на северозападна Македония.
• Гърция, увеличена така щедро с горния Епир и с южна Албания, ще трябва да повърне на България ония македонски земи, които тя заграби в 1913 г., и за чието отстъпване на България бе склонил сам Венизелос преди втората Балканска война. (Бившият балкански кореспондент на английския в. „Times", г. Баучер, който бе негласен посредник между българското правителство и Венизелос за сключването съюза между България и Гърция в 1912 г., познава добре границите, които неговия интимен приятел Венизелос предлагаше тогава на България срещу отстъпването Солун на Гърция).

Когато горните граници на Балканските държави се кристализират от международен конгрес и се направи задължителен за тях великия хуманитарен принцип на международния арбитраж, никакво съмнение не може вече да има в умиротворението на Балканския полуостров. В своя идеалистичен и хуманен стремеж - да се тури край на великата война, повечето от европейските социалисти препоръчват плебисцита като най-справедливото и най-демократичното средство за разрешение споровете по онези територии, които са били анексирани в миналото, или подлежат на анексия при свършването на сегашната война. По принцип, справедливостта и демократичността на това средство не подлежи на никакъв спор. Обаче, приложението на тоя принцип при днешните обстоятелства едва ли би дало ония искрени и справедливи резултати, които се очакват от плебисцита.

Нека вземем за пример Балканския полуостров.

Подарената на Румъния в 1878 г. Добруджа е страната, в която е било основано първото Българско Царство в 679 г. От тогава до 1878 г. Добруджа е влизала винаги в границите на българското племе, даже когато България е била завладявана от Византия и Турция. При анексирането ѝ от Румъния в 1878 г. Добруджа бе населена от няколко народности, начело на които стояха българите. Ако бе направен тогава един плебисцит, той щеше да констатира в Добруджа едно българско мнозинство, крепко в своето национално самосъзнание и много по-културно от другите там народи. Това бе признала в 1870 г. и самата Турция, която с известния си ферман по създаването на Българската Екзархия бе признала за българска единствената в Добруджа Тулчанска епархия. Па същото са признали и видни румънски деятели, като Когалничану, Роман, Л. Ионеску, Гр. Дапеску, А. Стурдза, Насиан и др. Нещо повече. Целият почти румънски печат на времето се изказа против анексията на Добруджа. Даже 46 румънски депутати изявиха публично в 1878 г., че „Румъния няма интерес да присъедини една земя отвъд Дунава, което ще стане причина за бъдещи усложнения и вълнения". А в Сената, бившите министри-президенти на Румъния, покойният Д. Стурдза и живият още П. Карп, протестираха красноречиво против анексията на Добруджа. До колко Добруджа тогаз бе българска страна може да се заключи и от знаменателния факт: че прокламацията, с която крал Карол възвести на жителите в Добруджа, че те вече стават румънски поданици, беше написана на румънски, като официален език, и на български, като език на страната. Ала след анексирането на Добруджа, румънското правителство, за да измени нейния графически състав, употреби следните три средства: унищожи църковно-училищната автономия на българите в Добруджа; застави хилядници българи там, които съставляваха интелигенцията на страната, да се изселят в България; и пресели в Добруджа повече от сто хиляди души румънци из самата Румъния. По тоя оригинален начин, българското мнозинство в страната бе обърнато в малцинство и неговото място бе заето от едно изкуствено създадено румънско мнозинство. Струва ми се, че и най-доктринерният социалист ще признае: че с подобни насилнически средства може да се променя етнографичния състав на всяка страна; но туй още не доказва истинското национално състояние на страната.

Същото почти направи и Сърбия в Тимошкия басейн и в Нишката област, с тая само разлика, че тя нямаше нужда да преселва сърби из самата Сърбия, тъй като разчиташе, че българите в тия райони, като славяни, лесно ще бъдат претопени в сърби след като една генерация мине през сръбски училища. И ний сега сме свидетели на парадоксалните факти: че днешният сръбски министър-председател, Никола Пашич, е посърбен българин, родом от градеца Зайчар; а сегашният главнокомандващ на сръбските войски, Войводата Мишич, е посърбен българин, родом от голямото Зайчарско село Велики-Извор.

Типично същото, което направи Румъния в Добруджа, стори го и Гърция в завладените от нея през 1913 г. македонски земи, като засели в тях гърците, които бяха избягали от Одринско и българска Тракия и като накара хилядници местни българи да емигрират в България.

В заграбената през 1913 г. Македония, сърбите бяха приложили своите стари методи за денационализация на местните българи, само че нямаше достатъчно време, за да дадат те всичките свои резултати.

Тъй, че етнографическото положение на Балканския полуостров претърпя значителни изменения, както през годините последвали руско-турската война в 1877-1878 години, така и през двете балкански войни в 1912-1913 години.

При такова положение на работите, един плебисцит, извършен днес в тия страни, ще бъде ли справедлив? Предполагам, че нито един добросъвестен и безпристрастен социалист не може да отговори на тоя въпрос освен отрицателно.

Но има нещо повече.

Каквито гаранции и да се вземат за искреното произвеждане на един плебисцит, държавите, които окупират сега спорните територии, не могат да не повлияят и то твърде внушително върху резултатите на плебисцита. Но онуй, което най-решително ще повлияе на тия резултати, ще бъде предположението: кому ще се припаднат след плебисцита спорните територии и естествено, това предположение ще бъде в полза на държавите, които окупират сега тия територии. Такъв плебисцит може ли да бъде искрен и да представя истинската воля за самоопределение на гласуващите народи? Разбира се, не.

Тогаз, кому е нужен тоя плебисцит, опорочен в неговия зародиш, съмнителен в неговите резултати?

От всичките воюващи днес държави, които искат да правят „дезанексии" и „реанексии“, България е, може би, единствената държава, която не се бои от един плебисцит. Ала, повтарям, плебисцита би имал смисъл само, ако той би бил искрен — както беше плебисцитът, извършен в Македония през 70-те години на миналия век, който плебисцит доказа българския характер на тая страна. По-надолу (стр. 55) читателите ще видят, че тоя плебисцит бе извършен под гаранции, които не оставаха никакво съмнение в неговата искреност. Именно: той беше произведен от Турция неутрална в спора — и под контрола на Гръцката Патриаршия, която оспорваше съществуването в Македония на едно българско мнозинство, желаещо да признае Българската Екзархия. И от никого неоспорвания резултат на тоя плебисцит бе поразителен: 2/3 от християнското население на Македония се произнесе за Екзархията, т. е. заяви открито, че е българско, и че не иска вече да признава властта на Гръцката Патриаршия.

Друг един способ за специално разрешение на спора за Македония, предлаган от някои социалисти, е още по-ненавременен и по-несполучлив. Тия социалисти се повръщат днес към старата българска формула за автономията на Македония, като забравят, че именно поради неосъществимостта на тая автономия и станаха двете Балкански войни през 1912-1913 г. г., които войни повлякоха след себе си днешната страшна война. Едно повръщане назад към автономията на Македония, значило би, наново да се създава огнище за раздори между Балканските държави и за съперничества между Великите сили. Има ли нещо по-опасно от туй за бъдещия мир в Балканския полуостров?
Напоследък, руският Съвет на работниците и солдатите, в своята позната резолюция за мир по споразумение, предложи: да се даде автономия на Добруджа, Македония и другите спорни Балкански земи, и след това да се произведе плебисцит в тях, който плебисцит и да реши окончателната им съдба. Това предложение е толкова нецелесъобразно и неприложимо, щото човек е склонен да допуска, че Съветът го е направил само за очищение на съвестта спрямо своите нещастни съюзници Румъния и Сърбия. Защото, ако туй предложение би се приело, в Балканите не е вече възможен никакъв мир в бъдеще, и главното, тоя мир ще бъде нарушен още преди да се приложи автономията, и, разбира се, още преди да се произведе плебисцита. Умиротворението на Балканския полуостров трябва да се тури на основи, които отнемат всеки оправдан предлог за война между Балканските държави. А такова умиротворение е възможно само при указаните по-горе условия. Такова е поне моето дълбоко убеждение.

България е малка държава. Тя не може да си позволи лукса: нито да мечтае за някакъв империализъм или някаква хегемония на Балканския полуостров, нито да се стреми да завърши своето национално-политическо обединение само със сила, нито пък да прикрива своите военни цели с великата фраза, че „се бие, за свободата и цивилизацията на целия свят". За България нравствения елемент в политиката е задължителен. Следователно, България трябва да докаже своите неотменни права над земите, които счита за български, и по тоя начин, да получи нравствената санкция на целия свят за своето обединение. Настоящият атлас преследва именно последната тая цел.

С помощта, главно, на авторитетни учени и безпристрастни изследователи, Принадлежащи на всички почти воюващи днес велики европейски нации, атласът установява по един несъмнен начин етнографичните права на България върху Македония, Добруджа и Нишката област. И което е от особена важност в случая: тия етнографични права на България са признати от европейските научни светила в едно време, когато самата България още не съществуваше политически, за да може да повлияе с нещо върху техните заключения, и когато още не бяха се породили споровете между Балканските народи за политическото обладание на тия земи, та да бъде допустимо и някакво пристрастие на авторите, в чиято и да е полза. За щастие, и по-новите изследователи на Балканския полуостров дойдоха да потвърдят тия права на България върху Македония (за Добруджа и Нишката област, влезли след 1878 г. в политическите граници на Румъния и Сърбия, не можеше вече да става дума). Но по нямане на карти от тия нови изследователи, които биха могли да се възпроизведат в атласа, дават се в приложената по-долу Библиография само названията на техните съчинения.

Ала не са само европейските учени, които признават правата на България върху Македония, Добруджа и Нишката област.

Както ще видят по-нататък читателите на настоящия атлас, тия права на България са били признати и от държавите, които са владеели в миналото тези земи. Така: Византийската империя, която е владеела целия български народ от 1018 г. до 1186 г., владеела го е под неговото държавно име България както Сърбия, когато е владеела Македония (1330-1371), нейните крале са прибавили към своята кралска титла и думите „крал на българите". Турция, която е владеела България цели пет века, нееднократно е признавала горните земи за български; а в 1870 г. тя ги призна за такива с един свой тържествен акт - фермана за основаването на Българската Екзархия. Най-после, и всичките европейски Велики сили признаха тия права на България в своята Цариградска конференция през 1876-1877 години (Виж: 32-та карта- стр. 57-58).
На кой друг Балкански народ са били признавани права над тия земи така авторитетно и така единодушно?

От настоящия атлас читателите ще узнаят и други някои интересни работи, които ще попълнят познанията им върху Балканския полуостров. Например:

• Че сегашна Влахия е била владяна от България цели 90 години (805-895 гг.);
• Че днешната сръбска столица, Белград, е била завладяна от