Потопете се в живота БАВНО с тази малка и странна книга на Милан Кундера

Цялата изглежда като дисекция на разказа „Без бъдеще“ – разказ написан през XVIII-ти век от благородник, целящ да осмее лицемерието на своето време. Също като в този разказ Милан Кундера заплита в „Бавно“ суета, лъжи, любов, похот, слава и произтичащите от тях последствия.

Разказите сякаш преливат един в друг – от измамата в измамения, от измамения към влюбения и от влюбения към глупостта на илюзиите, които сме способни да създадем в главата си. Включително да се вкопчим в славата като самоцел на съществуването ни.

Милан Кундера вижда в човешката същност неща, които не са достъпни за всекиго. Той разбира гордата меланхолия на чешкия учен и гордостта му от еднознаковото изписване на буквата č. Той усеща гнета и завистта на Венсан към политика-танцьор Берк. Той разплита същността на танцьорите в политиката – жадни за слава и одобрение. Той знае болката на несподелената любов на Имакулата.

Милан Кундера заплита в „Бавно“ суета, лъжи, любов, похот, слава и произтичащите от тях последствия

Жена ми Вера казва: „На всеки петдесет минути по пътищата на Франция загива човек. Погледни ги – карат като луди. Същите хора, които проявяват такова изключително благоразумие, когато пред очите им обират някоя старица на улицата. Как така не ги е страх, когато са зад волана?“ Какво да ѝ отговоря?

Може би това: сведеният над мотоциклета си човек е съсредоточен единствено в мига на своя полет; той се е вкопчил в частица от времето, отрязана и от миналото, и от бъдещето; изтръгнал се е от потока на времето; озовал се е вън от времето; с други думи, той е в състояние на екстаз. В това състояние той е забравил собствената си възраст, забравил е жена си, децата си, грижите си; затова не го е страх; защото източникът на страха е в бъдещето, а освободеният от бъдещето си няма от какво да се страхува.

Бързината е вид екстаз, подарен на човека от техническата революция. Обратно на мотоциклетиста, бегачът винаги е вътре в тялото си, принуден е да мисли за пришките си, за дъха си; докато тича, той усеща своето тегло, своята възраст, повече от всякога осъзнава себе си и момента от живота си. Предаде ли обаче на машината правата си над скоростта, нещата стават коренно различни. От този момент насетне собственото му тяло е извън играта и той се отдава на нетелесна, нематериална скорост, скорост в чист вид, скорост самоцелна, скорост екстаз. Любопитно единение: студената безличност на техниката и пламъка на екстаза.