Откъс от "Братството на светата плащаница"

Огънят започваше да гризе скамейките за вярващите, докато димът изпълваше с мрак главния кораб на катедралата. Четири облечени в черно фигури се насочваха бързо към един страничен параклис. Край близка до централния олтар врата някакъв мъж отчаяно кършеше ръце. Пронизителният вой на пожарникарските сирени се чуваше все по-близо. След няколко секунди щяха да нахлуят в катедралата и това щеше да означава нов провал.

Да, пожарникарите вече бяха тук, така че той се затича към черните фигури, призовавайки ги да дойдат бързо при него. Една от фигурите продължи напред, докато другите, ужасени, отстъпиха пред огъня, който започваше да ги обгражда. Не разполагаха с повече време. Огънят се беше разгорял по-бързо, отколкото бяха пресметнали. Фигурата, която се опитваше да стигне до страничния параклис, беше погълната от пламъците. Огънят я обхвана, но мъжът успя да намери сили да свали качулката, която закриваше лицето му. Другите опитаха да се приближат, но не успяха, огънят обгръщаше всичко, а дверите на катедралата се отваряха под ударите на пожарникарите. Последваха тичешком мъжа, който ги чакаше треперещ до страничната порта. Избягаха в момента, в който водата от маркучите нахлу в катедралата, докато обхванатата от пламъци фигура гореше, без да издаде нито звук.

Бегълците обаче не си бяха дали сметка, че друга една фигура, скрита в сянката на един от амвоните, бе проследила всяка тяхна стъпка. В ръката си човекът държеше пистолет със заглушител, който не беше произвел изстрел.

Когато мъжете в черно изчезнаха през страничния портал, мъжът слезе от амвона, и преди пожарникарите да го забележат, задвижи скрит в стената механизъм и изчезна.

 Марко Валони вдиша дима от цигарата, който се смесваше в гърлото му с дима от пожара. Беше излязъл да подиша чист въздух, докато пожарникарите гасяха жарта, която все още димеше до дясното крило на централния олтар.

Площадът беше отцепен с метални ограждения и карабинерите не позволяваха на любопитните граждани да се доближат в усилията си да разберат какво се бе случило в катедралата.

В този следобеден час Торино гъмжеше от хора, които искаха да узнаят дали Светата плащаница беше пострадала.

Беше помолил журналистите, които дойдоха да отразяват събитието, да успокоят хората: Плащаницата не беше понесла никакви щети.

Онова, което обаче не каза на журналистите е, че в пламъците беше загинал човек. Все още не бяха установили самоличността му.

Поредният пожар. Огънят преследваше старата катедрала. Само че Марко Валони не вярваше на случайности, а в катедралата на Торино се случваха прекалено много инциденти: опити за кражба и, доколкото си спомняше, три пожара. В един от тях, станал след Втората световна война, намерили два трупа на обгорени мъже. Аутопсията установила, че двамата били на около двадесет и пет години и че преди да изгорят, починали вследствие на изстрели, произведени от пистолет. И накрая – един ужасяващ факт: нямали езици, били им изрязани от хирург. Но защо? И кой беше стрелял в тях? Полицията не беше успяла да го установи. Този случай остана неразгадан.

Нито обществото, нито самите  вярващи знаеха, че през последния век Торинската плащаница е прекарала много време извън катедралата. Вероятно именно така е успяла да се спаси при толкова много злополуки.

Сейф на Националната банка беше послужил като скривалище на Торинската плащаница. Тя беше изваждана от там само за да бъде показвана, като винаги се предприемаха много строги мерки за сигурност. Въпреки тези мерки обаче понякога плащаницата е била изложена на опасност, на истинска опасност.