Глава 1
    
    ЕМИЛИ
    
    Влагата във въздуха на Южна Флорида ме удари с горещия си потен юмрук още в секундата, в която токчетата ми докоснаха бордюра пред сградата на офиса ми. Беше малко рано за тaкъв задух дори за стандартите на Маями.
    Със своите комари, гущери, най-ненормалните шофьори, заставали някога зад волана, и потискащата си жега, Маями притежаваше естествена защитна система срещу натрапниците, чието място не беше тук.
    Аз обаче се чувствах като у дома си.
    Майка ми беше провела кампания да си осигурим адрес, който вдъхва повече уважение, и баща ми, родом от Маями, най-накрая склони да направи компромис и да купи семеен мезонет в Манхатън за летния сезон. Моето сърце обаче оставаше неизменно свързано с неоновите светлини и полюшващите се палми.
    – Благодаря ти, Джейн. До един би трябвало да съм готова да изляза за обяд – казах на асистентката ми, която беше едновременно мой шофьор и от време на време охрана.
    Джейн беше по-ниска от моите сто и седемдесет сантимет-ра – достатъчно по-дребна, за да стърча над нея на високите си токчета. Тъй като не беше обект на постоянно обществено внимание, неизменно избираше да носи удобни маратонки или боти, а косата ѝ винаги беше прибрана на стегнат кок. Този навик ѝ беше останал от времето на службата ѝ в морската пехота.
    Излизането по срещи беше състезателен спорт за нея, а в почивните си дни се отдаваше на екстремни хобита.
    Понякога ми се искаше да се бях родила Джейн вместо Емили.
    – Ще трябва ли да ти изпратя петдесет и шест напомнящи съобщения, шефке? – подкачи ме тя и затвори вратата на рейндж роувъра след мен.
    Чукнах чашата си за кафе в нейната.
    – Мисля, че ще мина и без това – отвърнах сухо. – А сега отиди и се заеми с всичко, с което се занимава шесторъката Джейн, когато не се прави на моя бавачка.
    Кафявите ѝ очи светнаха.
    – Мога да вместя едно флиртче за закуска. Или тренировка. Или просто да шофирам из района и да крещя на хората през прозореца – каза тя замислено.
    Очите ми се присвиха в гримаса зад слънчевите очила. Джейн разполагаше със свобода, каквато аз никога нямаше да имам. Дори и някога да се сдобиех с такава, нямаше да знам какво да правя с нея.
    Климатикът в мраморното фоайе водеше безспирната си битка с жегата навън. Кимнах към бюрото на охраната и се отправих директно към асансьора.
    Отново проверих имейлите си, докато се издигах към шейсет и втория етаж. Денят ми започваше няколко часа преди пристигането ми на работа. Вече се бях погрижила за „спешните“ и „приоритетните“ задачи, изникнали по време на петчасовия ми сън.
    Само че винаги изскачаше още нещо.
    Стъклените врати с гравирания златен ръкописен надпис „Флолес“ на Емили Стантън се отвориха вместо поздрав.
    – Добро утро, госпожице Стантън. Разкошна рокля – отбеляза момичето в приемната. Беше двайсет и четири годишна спираща дъха красавица, която се интересуваше повече от това да бъде част от „Флолес“, отколкото да е обект на внимание заради външния си вид. Харесвах това нейно качество и смятах след изтичане на осемнайсетте ѝ месеца на приемната регистратура да я прехвърля в отдела по маркетинг или научни изследвания, или където отличничката на випуска от Университета в Маями реши, че я тегли сърцето.
    – Добро утро, Росарио – отвърнах и ѝ махнах, след което продължих напред покрай бюрото ѝ.
    Офисите на „Флолес“ бяха обзаведени изискано и женствено. Стените в цвят слонова кост бяха декорирани със снимки на жени с блестяща кожа без бръчки в тежки сребристи и златисти рамки. Канапетата бяха тапицирани с гладък кремав лен. Два пъти седмично доставяха вази със свежи бели и перленорозови цветя. Луксозният килим с вид на кремав облак обгръщаше забързаните крака в обувки с тънки токчета.
    Навсякъде имаше огледала за дискретна проверка на червилото и зъбите. Както и за да ни напомнят защо заемаме най-горния етаж на една от най-внушителните сгради от градската панорама на Маями. Служителите ни бяха предимно жени и това не се дължеше единствено на факта, че продавахме най-ефективния крем против бръчки в света.
    „Флолес“ беше моя рожба. Онова, което щях да оставя след себе си. Моето име. За всички останали компанията представ-ляваше организация с капитал от един милиард, която променяше играта на пазара. За мен тя беше моят живот. Затова наемах хора, които бяха готови да се отдадат на работата, за която им плащах щедро.
    Преминах покрай две конферентни зали, пълни с наети от мен хора, които търсеха начини компанията да печели повече пари от продуктите, които разработваме. Знаех имената на всички. Но имаше още стотици служители в отделите за дистрибуция, продажби и разбира се, научни разработки.
    Това вече не ме държеше будна нощем така, както преди. Говоря за неизменното чувство на отговорност към служителите. За хората и семействата им, които зависеха от правилните ми решения във всяка сфера от живота ми. Работата им в компанията плащаше ипотеките им и образованието на децата им. С нея хората си купуваха жилища и спестяваха средства за старините си.
    Фирменият салон за красота с десет места беше почти празен. Давахме възможност на служителите да започнат деня си с професионален грим и прическа – бонус, от който мнозина от тях се възползваха.
    Лично аз предпочитах да оформям косата си и да се гримирам сама сутрин след тренировката. Не заради някаква гордост от моя страна, а поради факта, че след прекрачването на тези врати времето ми беше разпределено и запълнено до последната минута. Чакаха ме въпроси, по които да вземам решения, срещи и безкрайни конферентни обаждания. Всички имаха нужда от мен и моя задача беше да им осигуря цялото си внимание. Не ми оставаше време за нанасяне на спирала или изправяне на косата с преса.
    – Добро утро, госпожице Стантън – поздравиха ме в един глас асистентите ми.
    Ийстън работеше за мен от близо пет години. Той познаваше много добре специфичните ми изисквания към асистентите. Затова никога не се мотаеше и пазеше вратите на офиса ми и календара ми с яростта на изпълнен с презрение дракон. Разбирахме се и работехме добре заедно. Обличаше се безуп-речно – по-добре дори и от мен, клюкареше само при необходимост и всяка година се налагаше да го пускам в отпуск принудително. Всяваше ужас в почти толкова на брой хора, в колкото и аз.
    С постоянно нарастващата ми работа обаче се оказа, че да наема втори асистент, е необходимо зло. Но стана ясно, че е доста трудно да открия точно копие на Ийстън. Сегашната ни втора асистентка беше шеста поред. Или може би седма?
    Номер две, чието име не можах да се сетя в момента, се изправи до бюрото си със скръстени пред себе си ръце, сякаш е готова за сутрешна проверка. Беше започнала работа миналата седмица и тепърва предстоеше да реша дали притежава нужния потенциал.
    Проблемът не беше в прекалено високите ми изисквания като шеф. Наистина не беше това. Бях съвсем конкретна и отдадена на вижданията си. А кандидатите до момента не отговаряха на изискванията ми. Или се скатаваха твърде много от работа, или не бяха на мое разположение в достатъчна степен. Някои от тях бяха прекалено припрeни сутрин, а други закъсняваха твърде често.
    – Добро утро – отвърнах на поздрава и се спрях, за да взема съобщенията и напомнянията за срещи от бюрото на Ийстън. Номер две ми връчи с професионална усмивка дневния списък с важни задачи, в който бяха документирани най-приоритетните искания на всеки отдел.
    – В девет имате среща с екипа за разработване на продук-ти в конферентна зала „Оушън“. После среща с екипа за онлайн продажби в единайсет и половина. Обяд с майка ви в един и половина в „Палм“. След това се връщате тук за оперативка с правния отдел в три – изброи акцентите за деня Ийстън.
    – Добре е също да отделите малко време, за да разгледате новите макети за рекламната кампания – намеси се номер две. – Сред колегите се говори, че обмислят да сменят посоката.
    Естествено. Прикрих неволното си раздразнение. Ако всички просто си вършеха възложената от мен работа, нямаше да ми се налага да контролирам всяка проклета дреболия, която се случва на шейсет и втория етаж.
    – Страхотна рокля, между другото – добави тя.
    Израз на лоялност и комплимент. Умно момиче.
    – Благодаря. – Усмивката ми стана една идея по-неподправена. В крайна сметка роклята наистина беше страхотна. Беше от мека вълна в цвят ванилия и падаше елегантно. Избрах нея, защото знаех, че майка ми щеше да я одобри.
    Прекрачих матовите стъклени врати и влязох в моята светая светих. Офисът беше удобен и уютен. Беше по-малък от средностатистически офис на изпълнителен директор – макар и да не беше просторно ъглово помещение, беше декориран безупречно до последния милиметър, за да компенсира липсата на пространство. Тук преобладаваха цветовете слонова кост и кремаво, смекчени от различни нюанси на сиво и бежово. Цвят в помещението внасяха прозорците, от които се разкриваше панорамна гледка към лагуната Бискейн Бей.
    Сините и зелените тонове блестяха толкова ярко, че се налагаше да присвивам очи, ако пожелая да се загледам в хоризонта. Но рядко имах време да се наслаждавам на гледката.
    Бях на километри разстояние от лабораторията с флуоресцентно осветление, разположена в мазето, откъдето започна всичко.
    Зарязах чантата си на малката масичка до вратата и се насочих към бюрото си, изработено по поръчка с горна част от матирано стъкло и лъскави метални крака. Имах петнайсет минути да се обадя на Лита, преди денят да ме погълне в хаотичен ураган от детайли, въпроси и задачи.
    Вдигнах телефона и набрах номера ѝ.
    – Здрасти – поздравих я, щом ми вдигна.
    – Ох! Много е рано – простена тя.
    – Мога да дойда при теб – предложих. Лита неведнъж беше споменавала, че не ѝ допада да я „привиквам“ в офиса си като някоя подчинена, и бях взела критиката ѝ присърце.
    Все пак без нея „Флолес“ нямаше да съществува.
    – Би могла, но ще трябва да дойдеш до кафенето на две пресечки от офиса – отвърна тя. – Мислех, че разполагам с повече време.
    – Няма проблем – казах и вече наум пренареждах следващите трийсет минути. Лита беше изключително постоянна в закъсненията си. Беше престанала да се извинява за това, точно както и аз се бях отказала да очаквам от нея да цени точността. – Отбий се, когато успееш.
    – Ще ти донеса чаша лате – обеща тя.
    
    * * *
    
    Чашата лате и Лита пристигнаха двайсет минути по-късно.
    И двете бяха хладни.
    – Какво има? – попитах я, когато отпусна закръглената си фигура върху лененото канапе с ниска облегалка.
    – Просто махмурлук като от времето на младостта ни – изграчи тя и отпи от кафето си.
    – Днес е вторник – отбелязах по-скоро развеселена, отколкото ужасѐна.
    Лита изсумтя грубовато.
    – Вече не сме в колежа, лейди Стантън. Не е нужно да пием само през уикендите. Изпускаш доста неща от живота.
    Този прякор, родил се още в първи курс, когато пристигнах на територията на университета с шофьор и еднакви куфари на „Луи Вюитон“, някога ме влудяваше. Напомняше ми, че не се вписвам много добре в средата. Но вече ми беше все едно дали е така.
    Потреперих, когато забелязах кървясалите ѝ очи.
    – Виждам.
    – Но стига сме говорили за мен и за неутолимия ми глад за нещо мазно в момента – настоя Лита. – Като директор на отдела по маркетинг, имам едно спешно искане към теб.
    – Аха – измънках и отново прегледах входящите имейли. Чаках новини. И то важни.
    Двете с Лита заедно основахме компанията. Само че създаването на „Флолес“ беше финансирано със средства от моята спестовната сметка. Лита произхождаше от семейство на работници от Вирджиния. В случаите, когато не закъсняваше и не я мъчеше махмурлук, тя допринасяше със своята неподправеност и креативност. От мен бяха научните знания и парите. По документи бизнесът беше на мое име. Но без нея нямаше да успея да го създам. И тя го знаеше.
    – Ехо, мадам изпълнителен директор – провикна се тя и изщрака с пръсти. – Имам нужда от цели десет секунди от твоето внимание.
    Неохотно отместих поглед от монитора и от всички критични ситуации, които се бореха за вниманието ми.
    – Какво е спешното ти искане?
    – Първичното публично предлагане ще стартира след петдесет и девет дни – започна тя.
    – Това ми е известно – отбелязах и започнах да почуквам върху бюрото с ноктите си с класически френски маникюр. Пускането на акции на публичния пазар беше кулминационният момент от последните петнайсет години на пот, кръв и научни изследвания.
    – Това е огромна стъпка напред, Емили – напомни ми тя.
    – Ние вече сме огромна стъпка – обърнах ѝ внимание. Заедно бяхме създали компания, чиято стойност се оценяваше на един милиард долара. Имах усещането, че потенциалният приток на допълнителен капитал засенчваше този успех. Струваше ми се... отчаяно? Не. Просто беше малко неприлично да точим лиги за нещо, което някои хора биха нарекли „свободни пари“. Но това беше следващата логична стъпка.
    – Трябва да поддържаме добро реноме пред пресата – продължи тя невъзмутимо.
    – Разбира се.
    – И тъй като си лицето на компанията, е нужно да увеличиш публичните си изяви. Да напомниш на света колко си красива, талантлива и гениална.
    Потиснах въздишката си.
    – Какво искаш да направя?
    Лита се поизправи.
    – Просто една вечеря с необвързания син на един хотелиер.
    Позволих си за кратко да изгубя частица от безупречното си самообладание и отпуснах глава назад върху облегалката от бяла кожа на стола си.
    – Искаш да изляза на среща, за да накарам компанията да се хареса повече на обществото?
    Стомахът ми изкъркори издайнически. Не го бях признавала пред никого, но някои ситуации предизвикваха у мен светкавично разстройство на нервна почва. Винаги носех със себе си запаси от „Имодиум“ за спешни случаи.
    – Колко си неприветлива и странна – каза провлачено Лита. – Не е лесна задача да излезеш на вечеря под ръка с прив-лекателен и необвързан предприемач.
    – Син на предприемач – поправих я.
    – Все едно. Вечеря. Хубава рокля. Няколко снимки. Още преди девет ще си си у дома по чехли. Имаме нужда да се възползваме от всяка възможност за положително отразяване до момента на първичното публично предлагане.
    Поне не ставаше дума за галавечеря или благотворителен турнир по голф.
    – А той какво ще получи в замяна?
    – Планира да лансира луксозна модна линия за бельо – обяви Лита, без да ѝ мигне окото.
    – Шегуваш се, нали?
    Тя се ухили.
    – Иска ти се. Малко публичност за него, красиви снимки за теб. Ще сте си взаимно полезни.
    Въздъхнах и Лита разбра, че е спечелила битката.
    – Ще ти изпратя съобщение с подробна информация – изчурулика триумфално.
    – Нямам търпение – излъгах я.
   
    
    Глава 2
    
    ЕМИЛИ
    
    – Миличка, хубава рокля – изрече одобрително майка ми, след като се целунахме, без да се докосваме, и се престорихме, че не забелязваме интереса към нас от съседните маси. „Палм“ беше любимото място на майка ми, в което да бъде видяна да обядва. А под „обяд“ следва да се разбира подбутване на салатата от кейл в чинията, докато се наслаждава на водка с тоник и принуждава дъщеря си да стане част от поредната схема за възможно най-ефективно издигане на положението на семейство Стантън.
    – Изглеждаш чудесно – казах и хвърлих поглед върху блестящите ѝ страни и току-що фризираната коса.
    И двете бяхме руси. И високи. Само че за майка ми се беше превърнало в мисия на живота ѝ да се вкопчва във всяка частица младост или, както тя я възприемаше – стойност. В известен смисъл подозирах, че именно майка ми подсъзнателно ми бе внушила идеята за „Флолес“ още от ранна детска възраст. Със сигурност детската ми мечта не е била да създам крем против бръчки – когато бях на пет години, обичах да прекарвам почивните дни в опити да майсторя роботизирани пластири за рани. И ето ме тук сега – кралицата на първокласната грижа за кожата. Кремовете против бръчки бяха последвани от създаване на продукти за предотвратяването им, коректори на тена на лицето и овлажняващи кремове.
    Сега жените разполагаха с цяла серия от оръжия за борба с остаряването, най-вероятно благодарение на ранното влияние на майка ми.
    Полагах значително по-малко усилия за външния си вид, отколкото би се понравило на майка ми, а тя, от своя страна, влагаше много по-малко старание да се преструва, че се интересува от работата ми, отколкото на мен би ми се искало. Между нас съществуваше идеално съотношение на смътни разочарования.
    Майка ми докосна доволно косата си.
    – О, косата ми е в обичайния си безпорядък. Тази сутрин определено затрудних стилистите в салона – каза тя весело.
    Венис Маркъм-Стантън, чието второ име беше Носим-отговорност-пред-обществото, никога не беше допускала безпорядък в живота си.
    – Напоследък си мисля дали да не променя нещо в косата си – изрекох замислено и хвърлих поглед върху менюто, моментално съжалила за думите си.
    – Емили! Само да си посмяла да направиш нещо вулгарно, като например да я отрежеш! Или, да не дава господ, да си сложиш от онези долнопробни екстеншъни като онази твоя приятелка Дейзи. Прилича на еротична танцьорка.
    Дейзи, тази компулсивна бунтарка, щеше да оцени ужаса на майка ми.
    Поръчахме си обичайното. Салати от кейл с печени пилешки гърди. Ако бях дошла тук с приятелки, щях да избера риба или може би дори малко филе. Но изборът ми сега ме предпазваше от понасяне на острите коментари на майка ми за хранителни режими и обиколка на талията. От нас – жените Стантън – се очакваше да поддържаме външния си вид.
    Тези принципи не се отнасяха за мъжката част от семейст-вото. Талията на баща ми през последните години беше нараснала стабилно до удобен заоблен корем. А плейбойският тен на брат ми скоро щеше да се конкурира с бронзовата кожа на Джордж Хамилтън. Само че стойността на мъжете Стантън зависеше от салдото в банковите им сметки, а не от обиколката на талията или тена на кожата.
    Човек лесно можеше да забрави, че майка ми бе израснала в семейство без възможности. Просто богатството ѝ отиваше твърде много. Баща ѝ – моят дядо – зарязал съпругата си и двете си деца, за да се ожени за наследница на търговец на автомобилни гуми. Когато починали при автомобилна катастрофа, моята двайсет и няколко годишна майка наследила доволно състояние и го инвестирала в пълната си промяна. На двайсет и четири години вече била изправила зъбите си, забравила монотонния си акцент от средните западни щати и привлякла погледа на богат предприемач от Чикаго. Останала с него до упоменатия срок в предбрачния договор, за да гушне близо два милиона долара след цивилизован развод пет години по-късно. Омъжила се за баща ми шест дни след излизането на решението за развода.
    – Разкажи ми какво се случва в живота ти – настоя тя, а красивите ѝ сини очи проблеснаха, сякаш си бяхме най-добри приятелки.
    Знаех много добре, че има предвид дали се виждам с някого и кога ще се омъжа за него срещу десеткаратов диамантен пръстен, но въпреки това ѝ отговорих с пасивна агресия.
    – Затрупана съм с работа. През третото тримесечие ще пускаме нова продуктова линия и прогнозите за първичното публично предлагане са много добри. Оформя се забележителна година.
    – Пфу – изсумтя тя и елегантно извъртя очи. – Имах предвид дали се виждаш с някого. От седмици не съм чела нищо за теб в клюкарските колонки.
    За майка ми нямаше никакво значение, че имах повече пари от всички останали в семейството, взети заедно. В нейните очи жената трябваше непременно да положи подписа си върху изгоден предбрачен договор, за да си осигури бъдещето.
    Огледах се в ресторанта, който беше доста спокоен за стандартите на Маями. Бели покривки и палми в саксии. Хамбургери по четиресет долара. Всяко друго надценено бистро в Ню Йорк или Чикаго изглеждаше по същия начин и може би именно затова го харесваше майка ми.
    Няколко чифта очи се бяха обърнали дискретно към нас. Не можеше да се каже, че съм известна по холивудските стандарти, и слава богу, но бях една от милиардерките в града. Това положение предизвикваше повишен интерес към личността ми.
    – Можеше да ми пратиш съобщение, вместо да ме следиш из вестниците – напомних ѝ.
    – Трябва да съм в крак с имиджа на семейството.
    – Като стана дума за репутация, как е Трей? – попитах я, настъпвайки още едно от слабите ѝ места.
    – О! Брат ти няма да се спре, преди да съсипе семейството ни – изсмя се драматично майка ми. Сякаш за да подчертае казаното, тя махна на сервитьора и си поръча втора водка с тоник. Винаги пиеше по две, не повече. Достатъчно, за да се отпусне, без да загуби благоприличие.
    Стантънови не толерираха липсата на възпитание. Освен ако не идваше от брат ми.
    – Видя ли последния му пост в Инстаграм? – попита ме и сниши глас като човек, който се кани да ми разкрие държавна тайна.
    – Не – отвърнах и забодох с вилицата едно парче от безвкусното пилешко месо. Още двайсет минути и мога да се върна в офиса. Може дори да ми остане време да се видя с Естер в лабораторията.
    – Шест жени с голи гърди – прошепна тя.
    Байрън Стантън Трети, или Трей, както беше известен сред своите петнайсет милиона последователи в Инстаграм, беше очарователен, безотговорен плод на тлъста спестовна сметка на негово име, който не правеше нищо друго, освен да събира тен по яхтите и да купонясва денонощно. Вече два пъти беше изхарчил до дупка разпределените средства от спестовната си сметка и преживяваше от щедростта на родителите ми... и понякога от моята.
    Обичах го. Наистина. По начина, по който всички сестри обичат братята си, които не могат да разберат.
    Стиснах върха на носа си.
    – Мисля да говоря с баща ти да му спре кредитните карти – обяви майка ми и прилежно си отряза микроскопично парченце от пилешкото месо.
    Това бяха празни приказки и всички, освен нея, бяхме наясно с това.
    – Сигурна съм, че някой ден ще му дойде акълът в главата – опитах да я успокоя.
    Изобщо не бях убедена в нищо такова.
    Брат ми вземаше грешни решения като за норматив. А родителите ми постоянно го измъкваха от кашите му, неспособни да преглътнат перспективата малкото им момче да си понесе последствията.
    – Нещо повече – продължи тя. – Каза, че няма да се прибере у дома за гала вечерята този месец. Какво толкова важно може да има в Средиземноморието, че да не може да се прибере за една малка поява пред обществото?
    – Не зная, мамо – отвърнах ѝ със съжалението, че можеше поне да си поръчам чаша вино.
    – Затова ти ще трябва да вземеш неговите билети за събитието – продължи тя.
    Оставих вилицата си на масата.
    – Мамо, нямам нито една пролука в графика си през следващите два месеца. Това публично предлагане...
    – Миличка, знам, че не е честно постоянно да поправяш пос-ледствията от глупостите на Трей, но трябва да приемеш, че нещата просто стоят така – отсече тя и махна победоносно с китката си, украсена с гривна с камъни от „Тифани“. – Имаме известни...
    – Задължения – довърших аз. Думата извика по-горчив вкус в устата ми дори от салатата от кейл. – В графика ми няма време за още задължения.
    – Емили, не искам кой знае колко от теб – укори ме тя.
    Само да оправям кашите на Трей до края на живота му. Никога да не се занимавам с нещо забавно или интересно, което би предизвикало укорителни погледи към теб в клуба. Да превърна в цел на живота си намирането на подходящ съпруг, за да можеш да се правиш на домакиня на сватба за няколко милиона долара.
    – Трябва да сме заедно. Бившата съпруга на баща ти ще е там – отсече тя, сякаш това обясняваше всичко.
    – Коя по-точно? – попитах и хвърлих салфетката си в чинията. Смятах да се нахраня с някое протеиново блокче в офиса.
    Изобщо не я интересуваше каузата. Независимо дали ставаше дума за опазването на тропическите гори, или помощ за бездомните. За майка ми нямаше нищо по-важно на света от това да се покаже като избраницата, заела мястото на бившите му съпруги, и да им натрие носовете с чековата му книжка.
    Не изпитвах никакви лоши чувства към двете жени преди Венис, които се бяха опитали да създадат семейство с великия Байрън Стантън Втори. Всъщност дори изпитвах симпатия към втората му съпруга. За разлика от майка ми, не разполагах с лукса да имам достатъчно свободно време за порядъчна вендета.
    – Значи ще дойдеш? Става дума само за една вечер от живота ти. Какво толкова по-важно има?
    Стиснах зъби и мислено прехвърлих предстоящите събития, изяви и срещи. Ако откажех, това само щеше да доведе до две поредни седмици телефонни обаждания с цел да ме накара да се чувствам виновна, и накрая баща ми щеше да се появи в офиса и да настоява да присъствам в името на брака на родителите ми. По-лесно беше да приема.
    – Разбира се.
    Някой ден, заклех се мислено, щях да си взема седмица почивка на частен остров без достъп до интернет, без покритие на телефоните и без нищо друго за развлечение освен някой много привлекателен мъж.
    – Чудесно. Ще помоля Есме да ти изпрати снимка на роклята ми. Целта е тоалетите ни да се допълват, без обаче да си приличат. О, и ще трябва да имаш кавалер до себе си. За мен ще е удоволствие да ти намеря подходящ – предложи невинно тя.
    Погледнах празния екран на смартчасовника си и направих престорена гримаса.
    – О! В офиса е изникнала някаква критична ситуация – излъгах.
    Майка ми ме погледна объркано.
    – Постоянно се случва така – оплака се тя. – Никога не успявам да се видя с теб.
    Обядвахме заедно всяка седмица. Веднъж месечно излизах-ме на шопинг. А всяка втора неделя вечерях у тях.
    – Трябва да се връщам. Тази вечер имам среща – изтърсих и извадих телефона от чантата си, за да напиша съобщение на Джейн.
    – Среща ли? – възкликна тя въодушевено. Почти можех да видя как в главата ѝ препускат мисли за златокоси бебета, облечени в бодита на „Живанши“.
    – Първа среща – уточних. Усетих обичайното леко чувство за вина, че за пореден път приключвам обяда ни набързо, затова ми се прииска да ѝ дам повод за радост.
    – Моля те, изпрати ми подробности – настоя тя, а аз дадох знак на сервитьора за сметката. – Познавам ли го? Сигурна съм, че го познавам.
    – Ще излизам с Мерит ван Уинстън – отвърнах и плъзнах кредитната си карта в кожения калъф със сметката.
    – О! Той е приятел с брат ти в Инстаграм – отбеляза радостно тя и започна да превърта нещо на телефона си.
    Една точка за Мерит ван Уинстън.
    – Доста е привлекателен. – Одобрението на майка ми автоматично му носеше втора точка. Точно сега не си търсех партньор в живота. Ако случаят беше такъв, моите изисквания към него щяха да са коренно различни от тези на майка ми.
    Исках човек, който се интересува от наука. Той трябваше наистина да приема натоварения ми работен график. И да е способен да ме докарва до наелектризиращи оргазми.
    Погледнах снимката на телефона ѝ и запазих равнодушно изражение на лицето. Още един плейбой с бронзов тен и дълга коса. Само че ставаше дума просто за една вечеря. Можех да го преживея.
    – Може да доведеш Мерит на гала вечерята! – Вече кроеше щастливи планове за отбелязване на годежа ни.
    Целунах я за довиждане и се отправих към вратата. Джейн отби рейндж роувъра до бордюра точно в момента, в който излязох на тротоара.
    – Как мина обядът? – полюбопитства тя, когато се настаних отпред до шофьорското място.
    – Трей е публикувал снимка с шест голи до кръста жени, а майка ми иска да дойда с кавалер на гала вечерята след две седмици, на която нямам време да присъствам.
    Джейн ми подаде книжна торбичка с храна.
    Надникнах вътре.
    – Ти си богиня! – похвалих я и извадих пълнозърнестия сандвич с пуешко месо и авокадо.
    – Това ми е известно – отвърна самодоволно тя и се включи в движението.
    
    
    Глава 3
    
    ЕМИЛИ
    
    Срещата с правния отдел продължи до късно. Точно както очаквах. Достатъчно е да събереш седем юристи и техните помощници под един покрив, за да чуеш разнообразните им спорове за абсолютно всичко – от местата в града, където правят най-доброто кафе, до значението на неясно съдебно решение от петдесетте години на миналия век, обявено в съдебна зала в Мисисипи, за съдбата на корпоративен холдинг в Доувър, Делауеър.
    Всичките ми опити да ги върна към темата на деня и да ги накарам да говорят на по-разбираем език, бяха напълно безполезни.
    Запътих се бързо към фирмения отдел по графичен дизайн в другия край на етажа с намерението да подкупя някой от дизайнерите да ми покаже предварителна версия на „новата посока“ в опаковките на продуктите.
    Това беше от нещата, които само допреди няколко години правехме заедно с Лита на по питие в моя или нейния дом.
    Но нещата се промениха. Графиците станаха по-натоварени. А приятелството ни се преобрази. Изведнъж се озовахме по средата на неловък танц, в който Лита настояваше да променим визията на „Флолес“. Моята визия. Миналата седмица се наложи да тропна с крак, когато обяви, че „Флолес“ ще си партнира с двайсет и няколко годишни влогърки, които публикуват видеоклипове за грим в Ютюб, за спонсорирани публикации с нашия крем против бръчки. Няма как момиче на двайсет и две години да има бръчки и същото се отнасяше за нейната аудитория.
    Въздишката ми излезе по-скоро като стенание и накара една от асистентките, облечена с розова пола, да ми хвърли изцъклен поглед.
    Не ми беше приятно, че Лита не желаеше да се придържа към моето виждане. Но щях да се заема с това по-късно, както и с всичко останало. Предстоеше ни много по-голям залък, така да се каже.
    Според екипа от правния отдел работата по първичното публично предлагане вървеше по план в Комисията по ценни книжа и фондови борси. Бяхме действали в тази посока през последните две години и вече бяхме на финалната права. След по-малко от осем седмици щяхме да предложим един милиард долара в акции на публичния пазар. Това беше кулминацията на години усилен труд и началото на нов етап на растеж за „Флолес“.
    Часовникът на китката ми извибрира.
    
    Лита: Не забравяй за срещата тази вечер!
    
    По дяволите! Бях забравила. Смених посоката и поех към офиса си. Можех да напомня на Лита по имейла как опаковката трябва да отразява нашия бранд и визия, докато се преобличам за моята „среща“.
    Такива срещи бяха по-характерни при известност, която не се дължеше на наследено материално състояние. За съжаление, в момента обстоятелствата ме поставяха точно по средата между двете. Да бъда видяна с някого, беше дискретна, взаимноизгодна услуга за случаите, когато беше нужно да привлека внимание. Беше ми се случвало да присъствам на гала вечери с кавалери, които виждах за първи път. Бях придружавала хора на сватби на непознати и ме бяха снимали как излизам на вечеря с мъже, с които допреди това само сме си кимали за поздрав.
    Като цяло избягвах такъв тип услуги заради принципите си. Не ми беше приятно „да се давам назаем“. Смятах, че съм полезна в офиса, а не когато ме забелязват под ръка с мъж или в компанията на изгряващи звезди. Лита обаче беше права. Трябваше да поддържаме интереса на хората, ако искахме предлаганите акции на фондовата борса да отговорят на очакванията ни. А това означаваше, че хората трябва да ме виждат... извън офиса или лабораторията.
    Влязох в кабинета, съблякох дрехите си и навлякох роклята, която Джейн ми беше донесла.
    Ще ме снимат. Ще хапна нещо. След което ще поработя час-два вкъщи.
    Погледнах се в огледалото и се намръщих на скучния кок, който си бях направила тази сутрин.
    – Мамка му – изругах. Вдигнах старата си рокля от пода, чантата – от масичката, и се изстрелях от офиса.
    В салона още светеше. Максим – коафьорът – вдигна поглед от небрежните вълни, в които оформяше косата на жена, която разпознах като една от служителките в счетоводния отдел.
    – Еха, момиче – възкликна Максим, като ме измери с поглед от горе до долу. – Май планираш да завъртиш нечия глава тази вечер?
    Погледнах надолу към себе си.
    Джейн се беше престарала с проклетата рокля. Беше къса и черна, и с доста недискретен блясък. А като стана дума за липса на дискретност, дълбокото триъгълно деколте беше на границата между елегантност и „лов на съпруг“. Щеше да е доб-ре да имам някакво колие. То можеше да отвлича вниманието на хората от малките ми гърди зад огромното деколте.
    Бях купила тази рокля преди години за специални случаи със специален човек. А ето че днес щях да я пропилея за щипка публичност с непознат, защото в живота ми нямаше такъв човек.
    Жертва за благото.
    – Имаш ли десет минути да ми оправиш лицето и косата? – попитах Максим.
    – За теб винаги! – намигна ми бавно, без да изпуска машата без щипки, с която оформяше съвършени вълни. – Имам цялото време, което ти е нужно. Шийла, красавице, готова си. Разтърси хубаво гривата си и върви да накараш как-му-беше-името да си глътне граматиката.
    Шийла от счетоводството ми махна нервно и побърза да излезе от салона, като се усмихна широко при вида на косата си.
    – Благодаря ти. – Стоварих се на стола и се насладих на следващите цели десет минути, през които нямаше нужда да върша нищо. – Днес изоставам с графика от самото ми пристигане на работа.
    – Прекалено много работиш – отбеляза той, вече прокарал ръце в дългата до раменете ми руса коса. – Кога най-накрая ще се престрашиш да направиш нещо интересно с косата си? – попита ме.
    Сетих се за коментара на майка ми по време на обяд.
    – Скоро – обещах му. Може би след пускането на акциите на пазара. Все пак кой знае какъв ефект би оказала една прическа върху първичното публично предлагане?
    Той въздъхна и се залови за работа с фибите за коса, а тънкият му мустак се изви над стиснатите в права линия устни.
    Бях го отмъкнала от един салон в Саут Бийч, като му предложих двойно възнаграждение и му дадох право на мнение при разработването на продуктите. Професионалните ни взаимоотношения се състояха в това да се отбивам веднъж на няколко седмици, когато съм останала на работа до късно, за да се приведа в нормален вид за вечерните си ангажименти, а Максим да мърмори по адрес на консервативния ми стил. Ако трябва да съм честна, това дори не беше моят стил. Дрешникът ми беше почти точно копие на този на майка ми.
    Просто така беше по-лесно.
    Верен на думата си, десет минути по-късно косата ми беше обемна и жизнена. Освен това очите ми бяха с опушен грим, а устните – червени. Вече изобщо не приличах на безупречната и изтупана Емили Стантън, която покорява върхове цял ден.
    – Ти си истинско чудо, Макси.
    – Просто платното, върху което творя, е особено очарователно. Хайде, иди се позабавлявай, преди да си забравила как се прави – провикна се след мен, а аз затворих вратата след себе си и се втурнах напред.
    Джейн ме чакаше в гаража с пуснат на максимална мощност климатик на рейндж роувъра.
    – Трябваше ли да ми избереш рокля, от която гърдите ми всеки момент ще изскочат? – попитах я.
    – Сама си си виновна, че ме изпрати да прегледам гардероба ти – подсмихна се тя. Познанията на Джейн в областта на модата се свеждаха до изложените артикули в каталога на Ел Ел Бийн. – Ако не ти харесваше, нямаше да е в дрешника ти.
    – Имаш право – кимнах. – Какъв е планът за тази вечер?
    – Срещаме се с чаровния принц на две пресечки от ресторанта. Прехвърляме те в неговата кола, за да могат да ви снимат как пристигате заедно. Аз ще ви следвам и ще чакам да ми се обадиш, когато си готова да се прибереш.
    Кимнах и прегледах съобщенията на телефона си. Още нямах новини от Естер от лабораторията. Замислих се дали няма да успея да вмъкна едно посещение на място утре. Погледнах календара си и направих гримаса. Щеше да е цял късмет, ако утре намерех време да отида до тоалетна.
    – Надявам се този мъж да кара нормална кола – въздъхнах. Червата ми се размърдаха леко. Неудобните прояви на тревожността ми ме влудяваха. Не беше точно синдром на раздразненото черво, но беше близо до това състояние. Винаги съм била благодарна, че избраната от мен кариера ми беше спечелила собствена отделна тоалетна, която ми беше силно необходима преди важни срещи, на които се определяше бъдещето на хиляди хора.
    Джейн се засмя.
    – Изрових някои любопитни факти за него. Да кажем, че няма да сме далече от истината, ако се обзаложим, че ще бъде с нещо като космически кораб за половин милион долара с неонови светлини на шасито.
    – Лита ще ми е длъжница до края на живота си – простенах. Някой ден вече няма да съм ѝ длъжна за нищо.
    – Ще те следвам до ресторанта – напомни ми Джейн и погледна в страничните огледала, докато заобикаляше някакъв огромен кадилак, който криволичеше между двете пътни платна. – Пиши ми, ако се налага да се измъкнеш спешно.
    – Ти си истинско съкровище.
    – Така е.

    * * *
    
    Автомобилът на Мерит ван Уинстън беше всичко друго, но не и нормален.
    Не разбирах особено от луксозни спортни коли, но бях почти сигурна, че тази яркожълта аеродинамична машина от метал и пластмаса беше ферари.
    Идиотски скъпа кола за човек, който всъщност не си изкарва прехраната с труд. Чудесно.
    Везните между мен и Лита определено се накланяха в моя посока.
    Двете пресечки до ресторанта ми се сториха най-безкрайните в живота ми. А това определено означава много за Маями. Мъжът, с когото имах среща, се беше облякъл като европейс-ки плейбой и говореше като селско момиче. Разкроените му джинси бяха толкова плътно прилепнали, че се запитах дали не спират кръвообращението към краката му. Беше ги комбинирал с лъскава лилава риза, на която беше разкопчал достатъчно копчета, за да си съперничи с моето голямо деколте.
    – Еха, та ти си истинска сексбомба – възкликна той, докато сменяше скоростите, и ми хвърли толкова ослепително бяла усмивка, че се наложи да отклоня поглед.
    Пред нас със свистене на гумите спря бентли, което се беше появило от една от страничните улици. Мерит рязко натисна спирачките и спря колата.
    – Какво те води тук в града? – попитах го и извих шия, за да погледна през прозореца. Колата беше толкова ниска, че имах усещането, че се нося върху уличното платно.
    – Имам малко работа с приятели – отвърна неопределено той. Включи отново двигателя и запъплихме напред.
    Вероятно е нещо, свързано с порно, помислих си. Или не. Може би яхтено парти с малолетни изгряващи звезди? Или състезание по злоупотреба със соли за вана?
    Беше жестоко от моя страна. И забавно. Но ми помагаше да задържа поетата от мен храна в тялото си.
    – Откъде познаваш брат ми? – продължих с въпросите.
    – Трей ли? О, боже! С него се знаем от цяла вечност. Бях-ме заедно в гимназията. Били сме на езерото Тахо. Както и в Гърция.
    Запитах се за един кратък, сюрреалистичен миг, какво ли би било, ако собствената ми биография не се ограничаваше до класната стая, лабораторията и заседателната зала. Нямах приятели от Тахо. Нито преживявания в Гърция, за които да разказвам.
    Но пък от друга страна, нямах нужда да паркирам пред ресторанта кола, която струва повече, отколкото повечето хора изкарват през целия си живот, за да се почувствам значима.
    – Пристигнахме – изчурулика Мерит и засили оборотите на двигателя до будката на паркинга. Фотографите, строени отвън, точеха лиги и светкавиците на фотоапаратите ме зас-лепиха.
    – Ще дойда да ти отворя, красавице – каза той и вдигна вратата нагоре. Хвърли ключовете на служителя от паркинга и вдигна ръце във въздуха. Някакъв минувач се спря и се загледа в него.
    Дали не може просто да си остана в колата? Този тип интерес няма как да е от реална полза за когото и да е от нас. Какво значение имаше с кого излизах на вечеря? Или с кого не се срещах?
    Размечтах се за пижамата си и остатъците от храна в хладилника ми.
    В този момент обаче вратата ми се издигна нагоре като орлово крило и между мен и жадните за сензация фотографи вече нямаше никаква преграда. Някой – Мерит или служител от паркинга – се протегна и ми подаде ръка. Добре че днес бях с прилично бельо. Излизането от проклетата кола беше равносилно на публичен гинекологичен преглед.
    Осъзнах, че подадената ръка е на Мерит, когато стъпих на тротоара.
    Той отметна гелосаната си коса от очите и рече:
    – Усмихни се широко.
    Или поне това ми се стори, че каза. Не бях сигурна заради звука от сирени. Светлините вече не идваха само от камерите. Сградата на ресторанта беше обагрена от червени и сини светлини, които се отразяваха в стъклената фасада.
    – Някой го е загазил – опита се да надвика шума Мерит.
    – Господине, ваш ли е този автомобил? – попита полицейс-ки служител в униформа с ръка на оръжието си.
    Ето от такъв глас имам нужда по време на заседанията на управителния съвет.
    Около жълтото чудовище на Мерит се бяха струпали още полицаи.
    – Какво става? – попитах го.
    Мерит вдигна рамене, но изглеждаше неспокоен.
    – Господине? Ваш ли е този автомобил? Не ме карайте да повтарям въпроса си!
    – Да, това е моята кола и не е нужно да ми говорите с такъв тон – сопна се той на достатъчно висок глас, за да го чуят всички фотографи наоколо.
    О, по дяволите! Полицаят се канеше да го каже. Щеше да го изрече, а аз бях застанала точно до него. Подобен род думи неизменно се разнасяха върху всички, намиращи се в близост.
    – Вдигнете ръце, господине – извика ченгето. Чу се изщракване от копчето на кобура, където държеше пистолета си. Решително направих крачка встрани и вдигнах ръце, така че да ги вижда.
    – Знаете ли кой съм аз? – изломоти той.
    Какъв шибан идиот.
    – Намерих нещо – провикна се един от полицаите, които претърсваха колата. Вдигна във въздуха пакетче с някакъв бял прах.
    Мамка му. Храносмилателната ми система изкъркори предупредително.
    Посегнах да отворя чантичката си, за да се обадя на адвоката си.
    – Госпожо! Ръцете на тила – изкрещя първото ченге.
    – Тази гадост не е моя – изскимтя Мерит. Бронзовото му лице беше почервеняло от гневно възмущение.
    – Всичко е наред – отвърнах спокойно на ченгето. – Исках просто да взема телефона си.
    – Ръцете на тила!
    Поставих ръцете си върху напразно оформената ми в прическа коса, след което надянах маска на безразличие на лицето, когато ченгето издърпа ръцете ми зад гърба. В момента, в който белезниците изщракаха върху китките ми, забелязах тичащата Джейн от съседната пресечка, която вече говореше по телефона. Кимна ми мрачно.
    Поне правният ми екип вече беше осведомен за изключително ужасното ми публично унижение.