С помощта на нестандартния ракурс и чрез искрено изповядваната си „пристрастност“ Добромир Славчев успява не само да скицира най-важните етапи в жизнения път на маестро Вили Казасян, но и да провокира читателите – да ги накара да почувстват сами обаянието и уникалността на този безкрайно талантлив, харизматичен и обичан от всички прекрасен човек.  “Да обичаш Вили Казасян” е заглавие, което казва достатъчно. Всъщност в тази книга, както и при всички останали на този автор, не само заглавията, а и наименованията на отделните части съдържащи се в тях, носят своето послание. Идеята на Добромир Славчев да се превърне в първия официален биограф на легендарния диригент и композитор съвсем не е случайна прищявка, а напълно обмислен акт, породен от чувствата на дългогодишно и искрено приятелство. Текстът се чете с приятно чувство на лекота и определено се различава от класическите биографии по естеството на своята структура и стилистика. Интересният подход оправдава напълно и елементите на художествена проза, използвани на моменти в непринудените беседи на автора с различните събеседници. В тази „пристрастна“, според собствените думи на автора книга, той умело щрихова, макар и пестеливо, характерните особености на цели три епохи, през които преминава животът на маестрото. Епохи, които безспорно са различни, но същевременно и си приличат по учудващо много неща. Маестро Вили Казасян е чудесен пример как може да се живее достойно дори в противоречиви времена, когато злобата, лошият вкус и завистта шестват необезпокоявани, а посредствеността и лъжата в изкуството бавно, но сигурно се превръщат в норма. Затова, разлиствайки тези страници, ще прочетете и редове, съдържащи гневна задочна полемика с индивиди, обладани и подвластни на най-низките човешки страсти, същества с чудовищно деформирано его и напълно лишени от съвест. Те са в пълен контраст с разказите от първо лице на хората, които са били свързани професионално, приятелски или семейно с маестрото. Така интерпретирано, неизбежното зло, съпровождало професионалния му път, се превръща в своеобразен контрапункт на съхранените в паметта на съвременниците спомени. А те, заедно с лиричните авторски отклонения, по естествен път създават усещането за една огромна и напълно безкористна обич – едновременно впечатляваща и затрогваща с вълшебната сила на емоциите на стотината събеседници с които авторът се е срещал и разговарял. Сред тях се открояват имената на: Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Тончо Русев, Дечко Делчев, Александър Бръзицов, Димитър Симеонов-Мончо, Недко Трошанов, Стефан Славов, Иван Стайков, Катя Филипова, Джони Пенков, Лени Вълкова, Емануил Манолов-Бадема, Бисер Киров, Христо Кидиков, Константин Драгнев – Графа, Диян Тимнев, Камелия Тодорова, Орлин Горанов, Мими Николова, Александър Казасян, Йорданка Христова, Васил Петров, Петя Буюклиева, Ахинора Куманова, Любомир Оджаков, Надежда Ранджева, Михаил Белчев, Стефка Оникян, Димитър Йосифов, Асен Гаргов, Лиана Антонова, Кирил Йорданов – Киката, Бедрос Киркоров, Васил Найденов, Маргарита Хранова, Стефан Димитров, Нели Рангелова, Генчо Въртовски, Мими Иванова, Георги Христов, Светлозара Казасян, Румен Тосков – Рупето, Богдана Карадочева, Христо Йоцов, Татяна Лолова, Хилда Казасян, Филип Киркоров и др.