Проф. Пламен Антов прави нов, модерен прочит на „До Чикаго и назад“ - книгата му ни помага да разберем какво е видял Алеко през погледа на съвременния човек

• Caмо пътепис ли е „До Чикаго и назад“? Отивайки на Световното изложение в Чикаго през 1893 г., не се ли озовава Алеко на един друг, съвършено нов материк – но не в пространството, а във времето: в антиутопичния „нов свят“ на бъдещия ХХ век, светът на една нова, постхуманна технологична реалност?

• От друга страна, случайно ли образът на Бай Ганю се ражда тъкмо там, в Америка, на световния панаир?

• И не по-малко – в един строго литературен, жанров аспект – не съдържа ли бъдещата творба „Бай Ганю“ генетичното ядро на пътеписа?

Това са някои от въпросите, които се разискват в тази книга, която не крие намеренията си да представи един нов поглед към познатата творба на Алеко, отдавна изсушена от лесни училищни интерпретации. Предлага се широк културно-антропологичен прочит отвъд рамките на пътеписния жанр, разкриващ неподозирана до този момент актуалност на творбата, изненадващо съзвучна със собственото ни постхуманно съвремие.

Едно от достойнствата на книгата е Фотоприложението, където за пръв път пътеписът на Алеко е поставен в автентичния си контекст на Изложението. Публикувани са автентични фотографии от него (и от епохата), които са непосредствена илюстрация на творбата.

„До Чикаго и назад“ не просто като пътепис, а като проницателно философско, култур-цивилизационно наблюдение, което в много отношения е изпреварило собственото си време. И между другото – като свидетелство за първия сблъсък на българския колективен човек с Модерността.

Чикагското изложение през 1893 г. (или Колумбово, както е официалното му название, защото е посветено на 400-годишнината от откриването на Америка) е важно за българската литература чрез класическата творба на Алеко. И тази важност за нас сякаш ни е пречила да оценим неговото световноисторическо значение за развитието на западната модерност. – Всъщност това е събитието, което променя, превключва по радикален начин нейния характер: хуманистичната културна модерност на „стара” Европа отстъпва водещата си роля на една нова постчовешка модерност под знака на технологиите, в която светът ще започне да живее през идващия ХХ век. Технология, която не се свежда само до пряката, техническа страна, до машината, а ще има и своите социални измерения за човешкото битие. Онази Модерност, която Хайдегер ще означи като машинизация (Machenschaft), чиято антиутопична същност ще бъде разкрита от писатели като Чапек („Р. У. Р.”), Хъксли („Прекрасен нов свят”), Замятин („Ние”), Оруел („1984”), Бърджес („Портокал с часовников механизъм”) – до „Америка” на Бодрияр...

Едно от първите имена в тази редица е това на Алеко, оставил ни едно от първите автентични свидетелства в за идването на този „нов свят”, едно от първите предупреждения. Неговото отношение към видяното в Америка е раздвоено. Той искрено се възторгва от техническите достижения на човешкия дух – една „източна приказка”, превърната в реалност: скоростта, телефонът, електричеството... – Но този възторг не му пречи да прозре още в зародиш и тъмната сянка зад технологиите – тоталната машинизация на човека, превръщането му в роб на машината и сам машина, автомат.

Но погледът на българския свидетел към Америка е раздвоен и откъм другия си край: той гледа на технологичните чудеса едновременно с очите интелектуалец, възпитан в хуманистичните ценности на Европа, ала носи и „колективния поглед” на полупатриархалния българин, едва що излязъл на пътя на собствената си модерност, на собственото си „влизане” в историята (по Хегел).
Без да иска, Алеко гледа с очите и на онзи колективен българин, чийто образ сам ще обрисува само година по-късно, във втората си голяма творба.

И оттук веднага ни става ясно, че неслучайно образът на Бай Ганю се появява за пръв път именно в Америка. – Че неслучайно в бъдещите му пътешествия из Европа лежи „американския” пътепис на Алеко.

Всички тези въпроси, сплитащи се в хоризонтално-вертикална констелация, се поставят и разискват в това първо по рода си монографично изследване, специално посветено на „До Чикаго и назад”. То продължава, доразгръща и фокусира в един определен аспект идеи и тези, заявени в двутомното изследване на философския бекграунд на западната модерност, основано върху идеите на Хайдегер (изд. Books4all/Книги за всички, 2019, 2021)

Пламен Антов е проф. д. н. в Института за литература – БАН. Автор е на около 200 научни публикации и на монографичните изследвания „Яворов–Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика“ (Просвета, 2009), „Поезията на 1990-те. Българско и постмодерно“ (Жанет 45, 2010), „Българският постмодернизъм ХХІ–ХІХ в. Към философията на българската литература” (Жанет 45, 2016), както и на литературно-философското сравнително изследване „Анималистиката на Емилиян Станев. Биополитически и философски проблеми” (1 том: Book4all/Книги за всички, 2019) и „Пред непостижимото: Емилиян Станев и Мартин Хайдегер” (2 том: Book4all, 2021). Автор е също на 13 книги с поезия, разкази и пиеси. Последните от тях са: „Граници на забавяне” (Жанет 45, 2013), „Поетът е хтонично същество” (Ерго, 2015), „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини” (Ерго, 2019). Носител на национални награди за поезия и драматургия. Негови стихотворения и литературоведски статии са публикувани в чужбина.