Глава 1
        
    МЕЙ
    
    Със силен замах на крилете, Мей летеше над покривите на двореца. Покрай високи куполи, в които се отразяваше лунната светлина, покрай остри кули и стръмни фронтони, чиито тъмни очертания се издигаха в небето.
    Вятърът брулеше лицето ѝ, измъкваше дълги кичури от сплетената ѝ на плитка коса и разрошваше гарвановите пера на гърба ѝ.
    Тя премести тежестта си надясно, направи завой и се насочи към срещуположната сграда. Силно концентрирана, прелетя на зигзаг покрай множеството водоливници, които, подобно на войници, стояха на перилата на един балкон. И при най-малкото разсейване имаше опасност да се ожули в стената или в някой от каменните колоси. Въпреки че бе наясно с рисковете, тези препятствия я привличаха сякаш с магическа сила и нощ след нощ я предизвикваха да доказва уменията си.
    Притиснала ръце и криле плътно към тялото си, профуча между два метални пилона за знамена и избегна трети, след което се издигна право нагоре. Сърцето ѝ туптеше силно и тя се остави на въздушното течение да я носи над Елидор, докато дъхът ѝ се успокои.
    На синьо-черния небосвод звездите блещукаха над спящия град и Мей се наслаждаваше на тишината, далеч от всякакви задължения.
    Като дете обожаваше да се надпреварва в летенето с баща си, да изследва безкрайната шир на небето и да изпробва рисковани маневри. Макар като комендант на Пепелните воини той да бе непрестанно зает, първите минути на утрото бяха принадлежали само на тях.
    Гърдите на Мей се свиха болезнено. Не минаваше и ден, в който да не ѝ липсваше, в който да не желаеше отново да летят заедно из облаците.
    Бързо потисна паренето в очите си, разпери криле и се спусна надолу. Блъсна я леден студ и тя полетя с главата нап-ред към земята. Бързо. Дворецът се приближаваше все по-бързо.
    Във вените ѝ се разля адреналин и сякаш можеше да чуе шума от мощни криле. Баща ѝ винаги я следваше плътно, за да се намеси, ако изгубеше контрол. Магията на спомена я завладя, изтласка настрани страха от сблъсъка, който апелираше към здравия разум на Мей и настояваше да прекрати отвесното пропадане, преди да е станало прекалено късно. Но тя искаше да удължи момента и да се вкопчи в лъжливото чувство на близост, преди то да е избледняло.
    Мей фучеше покрай клоните на древни дървета, право към паважа от каменните плочи. Едва в последната секунда разпери криле и силен тласък премина през крайниците ѝ, когато рязко спря. Протестиращи пробождания пробягаха по мускулите на гърба ѝ, но тя усети болката само притъпено.
    Отново се издигна нагоре, а през това време първите слънчеви лъчи осветиха силуета на града и обагриха небето в лилаво. Подхваната от повей на вятъра, тя се зарея над двореца и си обеща утре отново да повтори полета.
    Погледът ѝ се плъзна по четирите части на град Елидор и бе привлечен от блестящите покриви на Златния квартал. За разлика от останалите квартали, дори в тъмнината приличаше на съкровище от отминали времена, с мраморните си имения и безбройните цветя, които скоро щяха да прецъфтят. Място, където се случват чудеса и надеждата да откриеш такова никога не угасва.
    В южната част се намираше Земеделският квартал, който през деня приличаше на зелена вълна, тъй като всички стени на къщите бяха покрити с вертикални градини, в които се отглеждаха плодове, зеленчуци и цветя. По-нататък, на запад, не изглеждаше толкова привлекателно в която и да е част на деня. Там се издигаха комини на фабрики, които през повечето време обгръщаха квартала в пепелява мъгла.
    На север дълбоките нощни сенки все още покриваха сградите. От време на време се носеха слухове за някой изчезнал аристократ в тесните улички на Тарос. Някои отново се появяваха след няколко дни, ограбени и без спомени. Други биваха намерени в тъмните кьошета пребити или с прерязани гърла.
    Мей отпъди мислите си за мизерния квартал на Елидор, в който живееха прокудените и най-бедните. Скоро щеше да започне суматохата на зараждащия се ден, а с това и задачата да се грижи за проблемите и разправиите на жителите.
    Тя направи завой и се отправи към западното крило на двореца, за да закуси преди сутрешната бойна тренировка.
    Мей прелетя над редица покриви и се приближи към парка. От това разстояние можеше да чуе веселото плискане на фонтана, около който се намираха най-хубавите слънчогледи на града. Зад тях растяха изкусно оформени храсти и множес-тво декоративни дръвчета.
    Мей се сепна учудено и присви очи. Обикновено по това време там можеха да се срещнат в най-добрия случай патрулиращи гвардейци или зайчета. Въпреки че искаше възможно най-бързо да се отправи към залата за хранене, се приближи към шумна групичка, която бе образувала кръг около двама боричкащи се мъже.
    До нея достигнаха звуците от дрънчене на оръжие, но не се виждаше никакъв гвардеец, който да се намеси в случващото се.
    – Сто пинас на Клайд!
    – Сто и трийсет на Рийс! – залагаха стоящите наоколо Небесни жители и насърчаваха биещите се.
    Просто чудесно. Мей извъртя очи. Рано сутрин нямаше нищо по-хубаво от това групичка аристократи да не бяха успели да намерят пътя до дома след среднощен банкет. Клайд, известен градски размирник, който, за досада на семейството си, винаги се забъркваше в неприятности, замахна с брадва към своя противник. Рийс, най-добрият ѝ приятел от детската градина, избегна удара, отскачайки във въздуха, парира с кинжала си и на свой ред замахна.
    Когато тези двамата се срещнеха, неприятностите бяха гарантирани и Мей нямаше да се учуди, ако Клайд бе подкупил гвардейците да не обхождат парка толкова стриктно.
    Рийс отби поредния удар, замахна силно с крилата си и се стрелна напред към нападателя си. Клайд се сниши и се размина на косъм от насоченото към него острие.
    – Престанете! – заповяда на висок тон Мей, преди някой да е пострадал сериозно.
    Прекоси оставащото разстояние и си проправи път в кръга, който се бе образувал около биещите се. Виковете веднага замлъкнаха и зрителите побързаха да ѝ направят място. Миризмата на вино се носеше из въздуха и накара празния стомах на Мей да се разбунтува. Тя потисна гаденето и строго изгледа насъбралите се.
    Клайд замръзна насред движението си, вдигнал високо брадвата за удар. Кинжалът в ръката на Рийс потрепваше агресивно, но и той се въздържа. От една прорезна рана над лявата му вежда бликаше кръв и се стичаше по бузата му. Червени петна съсипваха ризата му, която вчера вечерта бе все още снежнобяла, когато Мей напусна банкета. Клайд изглеждаше не по-малко пострадал. Горната му устна бе сцепена, а едното му око вече бе започнало да се подува.
    – Какво става тук? – попита тя и останалите се отдръпнаха почтително. Макар да нямаше роднинска връзка с краля, в унаследяването на престола бе първа и преди всички аристок-рати.
    – Той… – избуча Клайд.
    Но Рийс го прекъсна грубо:
    – Просто дребно разногласие. – Гласът му кипеше от ярост, която с усилие се опитваше да потисне и гледаше втренчено противника си, сякаш можеше да го прониже с поглед.
    Мей изобщо не му повярва. Сигурно ставаше дума за обичайната вражда, която от поколения съществуваше между двата рода. Но още преди да е успяла да отговори, оглушителен тътен разкъса утрото и всяка клетка на тялото ѝ застина в бойна готовност. Небесните жители се спогледаха стреснато. Когато забиеше камбаната за тревога, означаваше, че градът е в опасност и всеки миг беше на живот и смърт.
    – Спазвайте плана за спешни случаи! – инструктира тя Небесните жители, след което посочи към Рийс и Клайд. – Вие двамата се явете в залата за аудиенции днес следобед.
    Без да изчака отговор, се обърна, остави парка под себе си и полетя към двореца. Небесни жители и гвардейци прииждаха навън и политаха, следвайки сигнала за тревога. Мей летеше срещу множеството и отдалече забеляза Пепелните воини да се реят над дърветата във вътрешния двор. Носеха черни бойни униформи от огнеупорна коприна, високи ботуши и полирани до блясък щитове.
    В моменти като този бе доволна, че всяка сутрин обличаше униформата си, защото сега нямаше време за преобличане. За щастие, вчера на банкета не беше пресушавала чашите до дъно, за разлика от другите. И въпреки че след дългата нощ не бе в най-добрата си форма, беше готова за битка.
    Когато Мей зае мястото си сред воините, някои от тях ѝ кимнаха за поздрав. Комендантът изхвърча от една висока сграда, спря се до върховете на старите ели и започна да крещи команди. На слабата утринна светлина осеяното му с белези лице наподобяваше лунен пейзаж. Мей бързо отвърна поглед и се съсредоточи върху позицията си.
    За секунди празнините в редиците се запълниха и следван от двете страни от пазачи, кралят зае мястото си пред нея.
    – Напред! – в същото време извика комендантът и с бързи махове на крилата си поведе войниците.
    Полетяха над остри кули, ветропоказатели и бели мраморни сгради, украсени с цветни знамена.
    Звукът от камбаната продължаваше да ечи в утринта, подобно на гръмотевични тътени. Вибрираше в гръдния кош на Мей и я приканваше да внимава, докато се оглеждаше за Огнената светлина, която безчинстваше в Златния квартал.
    Обзе я безпокойство, тъй като въпреки многото часове на тренировки, всеки противник бе непредсказуем.
    Погледът ѝ се местеше от многоетажни вили към вътрешни дворове, обсипани с цветя, и просторни търговски улици с чайни и кафенета, в небето над които се издигаше пушек.
    Сигурно се криеше някъде тук.
    От къщите непрекъснато излизаха забързани цели семейст-ва, отскачаха от земята и политаха на запад, където щяха да останат извън града, докато опасността не бъде отстранена.
    Комендантът раздаваше заповеди и поведе войниците през пазарния площад, покрай заключените магазини и затворени сергии. Където обикновено гъмжеше от народ, гвардейците наблюдаваха евакуацията и се грижеха никой да не остане в къщата си или да не изнася излишен багаж.
    Когато минаха покрай театъра, мирисът на огън и пепел се носеше из въздуха. Пожарникарски отряди вече бяха овладели огъня, бяха образували две живи вериги във въздуха и изпомпваха вода от близкия акведукт. Със светкавична бързина пълнеха кофите, подаваха си ги до огнището на пожара и постепенно задушаваха огъня, преди да се е разпространил и върху съседните сгради.
    Мей и другите Пепелни воини летяха с бясна скорост над покривите към центъра на града, където се издигаше статуята на Слънчевия орел.
    Огнената светлина трябваше да е наблизо.
    За щастие, щетите по театъра бяха ограничени, но при пос-ледното нападение градът не се бе отървал толкова леко. Преди огнеборците да успеят да го потушат, огънят бе изгорил до основи множество къщи и унищожил склад, пълен с хранителни продукти.
    Заедно с останалите, Мей заобиколи кулата на градската библиотека и сърцето ѝ пропусна един удар. Само на няколко метра от статуята, висока колкото човешки бой една Огнена светлина се втурваше покрай колонадата на двуетажна къща.
    Беше същото място като преди шест години. Мястото, което избягваше, за да заключи случилото се зад вратата на забравата. Откъслечни спомени се освободиха от затвора си и безпрепятствено заприиждаха. Огнена светлина, която се спуска директно към баща ѝ. Силно горящ плат и пушек. Жива факла.
    – Огнена светлина на три часà! – изрева комендантът и всички заедно се стрелнаха, подобно на острието на стрела, към Огнената топка.
    Тялото ѝ искреше в огненочервено, приличаше на паднала от небето комета, заблудила се из улиците на Елидор. Искри хвърчаха на всички страни и въпреки че разстоянието между тях обхващаше три къщи, Мей усещаше вибриращата жега върху лицето си.
    Крал Орас профуча в нощта точно пред нея. Бе заменил индиговосиния си плащ с бойна униформа и разперените му криле енергично пореха въздуха.
    – Разпръснете се! – извика комендантът и Пепелните воини около Мей се разпиляха във всички посоки, докато тя остана на мястото си, за да наблюдава случващото се отвисоко.
    Огнената светлина тичаше през площада право към статуята и точно както тогава се блъсна в пиедестала.
    Откъслечните образи от миналото връхлетяха Мей, подобно на лавина. Отново видя как баща ѝ избутва един млад гвардеец настрани. И Огнената светлина, която той самият не успява да избегне. Перата му веднага се подпалиха и пламъците се разпространиха за секунди от върховете на крилата към гърба му. Мей искаше да му помогне, но един Пепелен воин я задържа и бе прекалено слаба, за да се отскубне. Баща ѝ се затъркаля по земята. Миризмата на изгорена плът се носеше из въздуха и виковете отново закънтяха в ушите ѝ.
    Небето започна да се върти около нея, къщите опасно се наклониха. Дишай! Трябваше да диша. С усилие вкара кислород в дробовете си и опита да се съсредоточи върху случващото се тук и сега.
    Кралят се обърна към нея, погледна я с разбиране и успокояващо постави ръка на рамото ѝ.
    – Днес всичко ще е наред – обеща той и същата болка, която я оставяше без дъх, изглежда правеше бръчките му по-дълбоки. Баща ѝ му бе бил добър приятел.
    Макар мъката все още да отекваше в нея, с голямо усилие повдигна едното крайче на устните си, за да му благодари. Да защитава населението, бе нейно задължение и тя щеше да даде всичко от себе си, защото бе обещала на баща си.
    Мей стисна зъби, затръшна със сила вратата в съзнанието си, за да заключи отново миналото и да проясни мислите си.
    Кралят се извърна от нея и се приземи в средата на улицата. Мей остана да се рее във въздуха и съсредоточи погледа си върху Огнената светлина, която отново и отново се блъскаше в пиедестала, който сега целият бе покрит със сажди. Отвисоко непредсказуемите маневри на Огнената топка проличаваха по-бързо, отколкото отдолу. Понякога имаше само части от секундата, за да предупреди другарите си и да бъдат предпазени от сблъсък.
    – Заемете позиции – заповяда комендантът под нея.
    Воините прибраха крилете си, повдигнаха полираните до блясък щитове пред гърдите си и закрачиха към Огнената светлина.
    – Вдигнете щитовете!
    Войниците ги вдигнаха едновременно, уловиха слънчевите лъчи на зараждащия се ден и насочиха отразената светлина в пространството между краля и Огнената топка. След което плъзнаха снопа лъчи по земята и спряха точно пред Огнената светлина. Тръпка премина през снагата ѝ и тя застина за миг, преди да се нахвърли върху лъча.
    Внимателно, сякаш крепяха рохко яйце, воините придвижиха отразения лъч по посока на краля, примамвайки Огнената светлина, сякаш е огромен молец.
    Разстоянието между владетеля и Огнената топка се скъсяваше все повече, докато накрая остана едва половин метър. Той бавно протегна пръсти към треперещото същество. Лазурносиньо се смеси с яркооранжево и Огнената светлина се отдръпна от допира му.
    Стиснала силно ръце в юмруци, Мей не изпускаше от пог-лед крал Орас и неговия противник. Той бе единственият в Елидор, който притежаваше магия и можеше да обезвреди Огнената светлина, без да изгори на секундата. Въпреки това тя умираше от страх да не изгуби своя приятел и ментор.
    Кралят се приближи до Огнената топка и светкавично сграбчи горящото ѝ тяло, за да се свърже с него. Огнената руна на челото му заблестя ослепително, когато силите им се сблъскаха.
    Огнената светлина започна да се съпротивлява. Искри за-хвърчаха наоколо и тя толкова силно се задърпа, че кралят за малко да изгуби равновесие. Но той не отслаби хватката си, а вкопчи още по-здраво пръсти в нея. И въпреки че Огнената светлина се мяташе като обезумяла на всички посоки, кралят я стискаше здраво и изсмукваше силите ѝ, докато не стана по-малка и бледа, а накрая преустанови съпротивата си.
    Мей отпусна с облекчение скованите си пръсти и се издигна по-високо с бързи махове на крилата. Орас бе обезвредил Огнената топка за рекордно кратко време и скоро от нея нищо нямаше да остане, освен щетите и уплахата. С доволство закръжи над случващото се долу и плъзна поглед по околността. Въпреки че повечето Небесни жители почитаха краля, случвало се бе бунтовници да издебнат и нападнат воините, за да го пленят. Но днес всичко изглеждаше спокойно. Дори огънят, обхванал театъра, бе почти потушен и само отделни пламъци се виждаха по дървената фасада. Камбаната замлъкна и ако всичко вървеше както трябва, съвсем скоро населението можеше да се завърне по домовете си.
    Стомахът на Мей изкъркори. Когато се върнеше в двореца, първо щеше да си вземе гореща вана и да изпрати камериерката си да ѝ донесе сладкиш от кухнята.
    Вятърът разнесе повечето облаци дим и Мей можеше да види кулите на двореца, който се издигаше в центъра на Елидор. Зад него в плавни извивки се носеше реката през долината и разделяше квартала на аристократите от Тарос в северната част.
    Лек проблясък, не по-силен от отражението на слънчев лъч в стъклото на прозорец, изведнъж привлече вниманието на Мей. За миг тя забрави да замахва с крила и се взря в една точка от другата страна на реката, където бе просветнал издайнически пламък и после бързо изчезна сред къщите.
    
    
    Глава 2
       
    МЕЙ
    
    Ругаейки, Мей размаха криле, преди да се спусне като камък към земята. Студена пот изби по челото ѝ, докато погледът ѝ припряно обхождаше покривите в западната част. В същото време наостри уши и се ослуша напрегнато, но не прозвуча никакъв сигнал за тревога, а и пламъкът беше изчезнал.
    До този момент никога не се бяха появявали две Огнени светлини в един и същи ден и от цяла вечност някоя от тях не се бе озовавала в Тарос. Но освен ако не ѝ се бе привидяло, сега още една Огнена топка се намираше насред множество дървени колиби.
    Мей се завъртя във въздуха и се спусна към коменданта, който наблюдаваше спасителната операция от земята.
    Кралят продължаваше да поглъща Огнената топка и въп-реки че тя само от време на време потрепваше леко, Пепелните воини все още поддържаха отразената светлина.
    Тя обясни набързо на коменданта какво бе видяла. Върху осеяното му с белези чело се образува дълбока тревожна бръчка.
    – Проверете подозрението си – надвика той шума от почти приключващото гасене на пожара. – Аз ще се ослушвам за камбаната за тревога и ще дойда с воините възможно най-бързо.
    С притеснение погледна към крал Орас, чието тяло трепереше от усилието. Междувременно лицето му бе придобило нездрав жълтеникав оттенък, а тъмните му очи наподобяваха черни дупки.
    С кимване Мей потвърди, че е разбрала, и разтвори криле, без да губи нито секунда повече. Бърза като вятъра, се изстреля към Тарос, като се молеше да се е объркала. Обикновено на краля му трябваха няколко дни, докато тялото му обработеше енергията от Огнената топка и отново дойдеше на себе си. Изобщо не искаше да си помисля какво би се случило, ако не успееше да унищожи втора Огнена светлина.
    Колкото пò на север отиваше, толкова по-плоски ставаха покривите и по-малки къщите от двете страни на улиците без дървета. Слама и дървени плочи бяха заменили керемидите по покривите, а червени тухли – мрамора.
    Тя се отправи към камбанарията, чийто черен купол се виждаше отдалече, спря там и остана да се рее над покривите.
    Къщите бяха скупчени плътно една до друга. На мръсен площад се помещаваха мизерни бараки и сергии с толкова избелели платнища, че първоначалният им цвят можеше да се отгатне само от някой с много богата фантазия.
    Тук някъде бе видяла да проблясва пламъкът, но сега само двама пияници се клатушкаха в съседната уличка.
    – Ей, ти! – извика единият и посочи към нея с шишето, което държеше. – Ишкаш ли да припишелиш нещо? – Препъна се и се хвана за спътника си, но изпусна шишето, което с трясък се разби на паважа.
    Погнусена, Мей поклати глава и продължи нататък. Но положението не се подобри. Гостилниците, над които минаваше и от които се чуваше гръмък смях, бяха напълно занемарени. Мазилката се ронеше от стените, а прозорците бяха толкова мръсни, че бе невъзможно да се надникне през тях. А вътре със сигурност можеше да влезе само някой, който принадлежеше към най-жестоките главорези.
    От вонята на евтино черешово вино и повръщано, която блъсна Мей, ѝ се догади. Сбърчи нос и притисна ръкавите на жакета си към лицето, после бързо продължи с издирването си.
    Скоро след това стигна до останките от градската стена – развалина, осеяна с дупки, от които бяха измъкнати безброй камъни. Върху жалките контури на стара наблюдателна кула откри кръгообразни следи от сажди и изгорени стръкове трева, които водеха до края на града. Мей последва следата и над-никна в бездната зад отвесно падащите скали.
    Буйно течащи водни маси бушуваха под реещия се град и с тътен се удряха в скалите, които стърчаха над вълните. Никъде не се виждаше Огнена светлина или следи от сажди.
    С най-голямо удоволствие Мей би се върнала на мига обрат-но в двореца, но съмнението я спираше. Решително се обърна, остави границата на Елидор зад гърба си и отново посвети вниманието си на смърдящия квартал.
    Колкото повече се оглеждаше, толкова по-сигурна бе, че се е объркала и никога не е имало втора Огнена светлина. Въп-реки това продължи с неприязън да оглежда тъмните улички и закътаните задни дворове.
    Мей тъкмо разтъркваше студените си пръсти, когато забеляза слаб блясък под навеса на една кръчма. Бързо се спусна надолу и успя да види как трепкаща светлина се мушна под един мост. Веднага се втурна след нея. Най-голямата Огнена светлина, която някога бе виждала, остана неподвижна за миг до един стълб, след което се шмугна в съседната уличка.
    По дяволите! По дяволите! По дяволите!
    Адреналин потече във вените ѝ и я изстреля в небето, подобно на стрела. Мей не можеше да спре Огнената светлина, тъй като само притежателят на огнената руна владееше магията на Бога на слънцето. Това бе единствената сила, която можеше да елиминира опасността, и бе запазена за управляващия монарх. И макар че крал Орас трябваше да я предаде на Мей само след няколко седмици по време на слънчевото затъмнение, сега тя се нуждаеше от нея повече от всякога.
    Затова не ѝ оставаше нищо друго, освен да се върне и да удари камбаната за тревога на квартала, за да предупреди жителите и коменданта за катастрофата. Кралят и Пепелните воини трябваше да дойдат тук, преди Огнената топка да е разпалила пожар. Ако огънят се разпростреше, щеше за нула време да подпали половината къщи и огнеборците нямаше да имат никакъв шанс. И макар че голяма част от населението можеше да се спаси във въздуха, вероятно Елидор щеше да бъде разрушен – единственото обитаемо място насред буйно течащите водни маси.
    Откакто преди много столетия първата Огнена светлина бе нападнала Елидор, във всички части на града бе изградена по една камбанария. Те се извисяваха над почти всички сгради, за да се виждат отдалеч, и всяка от камбаните имаше специфично звънене. Така опасността можеше по-бързо да се локализира. Още от малки Небесните жители биваха научавани веднага да бият тревога, щом видеха Огнена топка.
    Мей се добра до кръглата постройка, в чийто купол се отразяваха слънчевите лъчи. Заслепена, присви очи, след което заобиколи една колона. Докато кацаше, хвана висящото въже, за да удари камбаната. Тя се подготви за оглушителния звън и дръпна въжето.
    Нищо не се случи.
    Мей се увеси с цялата си тежест, но камбаната продължаваше да мълчи. Тя погледна нагоре в недоумение и веднага разбра какъв е проблемът. Езичето, което се удряше в металната повърхност, бе изчезнало.
    – Кой ненормалник… – ядоса се Мей и преглътна лавината от ругатни.
    Металът със сигурност не се бе изпарил във въздуха и само на крадци и измамници можеше да им хрумне да откраднат толкова важен предмет. Мей сви ръце в юмруци и устоя на желанието да изрита една от колоните. Възможно най-бързо трябваше да предупреди населението по друг начин. Нямаше смисъл да използва камбаните на другите квартали, защото това щеше да вдигне под тревога Небесни жители, които в момента не бяха засегнати.
    Мей се издигна във въздуха, разпери криле и се отправи обратно към Огнената светлина. Междувременно тя се бе придвижила три улици по-надолу и беше истинско чудо, че досега не беше подпалила нищо.
    – Мисли! – заповяда сама на себе си Мей.
    Улиците под нея бяха пусти, заради което все още никой не бе забелязал Огнената светлина.
    Припряно се огледа за предмети, с които да вдигне шум. Единственото, което съзря долу, бяха мухлясали дъски, върху които растяха гъби.
    По дяволите! Спусна се надолу, докато пръстите на краката ѝ почти можеха да докоснат покривите, и си пое дълбоко дъх.
    – Опасност от Огнена светлина! – изкрещя с цяло гърло, но в отговор се чу само самотното кукуригане на петел в далечината. – В името на краля, напуснете веднага къщите си!
    – Тихо!
    Някъде зад нея се отвори прозорец. Мей се обърна тъкмо навреме, за да види как един ботуш лети към главата ѝ. Вдиг-на ръка, хвана го и с всичка сила го хвърли обратно. Подобно на изстрел, ботушът уцели прозореца и стъклото му се разби на множество парченца.
    – Не ме ли чухте? Огнена светлина заплашва улиците ви! – извика тя и почувства как кръвта ѝ още по-силно забушува във вените ѝ.
    Никой не може да е толкова глупав, че да не обърне внимание на опасност от Огнена светлина.
    Огнената топка почти докосна една стара бъчва и прекоси разклонението на улицата. Мей искаше да я последва, за да не я изпусне отново от поглед, но на покрива пред нея се отвори една капандура, която хлопна силно върху червените керемиди. Един Небесен жител се показа през отвора, размахвайки силно криле. Той държеше ботуша в ръка и се огледа сърдито наоколо.
    – Хей! – извика типът и лицето му се изкриви от ярост, когато съзря Мей. – Как се осмеляваш да чупиш прозореца ми?
    – Една Огнена… – Поиска да му обясни сериозността на положението, но той изобщо не я слушаше, а вместо това замахна и отново хвърли ботуша по нея.
    Този път Мей не го хвана, а просто го избегна.
    – Трябва да се погрижите за Огнената светлина – тросна се, изгубила търпение. С периферното си зрение забеляза и други Небесни жители да излитат от къщите си и да си шушукат. Добре. Най-сетне безполезната тълпа се беше размърдала.
    Тя се обърна към сърдито гледащите фигури.
    – Ти! – Мей посочи към едно момче мишелов, което я наб-людаваше пресметливо, сякаш обмисляше как да я обере. – Отлети в Златния квартал при статуята на Слънчевия орел и кажи на коменданта на Пепелните воини, че Мей Лодрис те праща. Веднага трябва да дойдат тук. – После се обърна към два коса. – Вие двамата трябва да…
    Някой я хвана за рамото и грубо я извъртя. Типът, хвърлил ботуша, я стрелна с гневен поглед.
    – Не можеш да заповядваш тук!
    Тя отблъсна ръката му и с един размах на крилете се отдръпна от мускулестия тип, който небрежно бе запасал бялата си ленена риза в тъмния панталон.
    – Не ме докосвай – предупреди, насочила поглед към ястребовите му крила, които най-вероятно бяха обитавани от всякакви паразити.
    – Вие, аристократите, си въобразявате, че можете да правите каквото си искате.
    С бързина, която не очакваше от него, той отново я хвана и в същото време замахна с другата си ръка. Тя се наведе, избягвайки юмрука му, завъртя се, като сви крила за части от секундата, и заби лакът в единия му бъбрек.
    – Престани! Нямаме време за игрички!
    Нападателят на Мей залитна от силата на удара ѝ. Търпението ѝ бе почти изчерпано и колкото повече време минаваше, толкова повече ги грозеше катастрофа. Тя надигна глава, но Огнената светлина вече не се виждаше от мястото ѝ и никой от летящите наоколо не си правеше труда да я търси.
    Не осъзнаваха ли сериозността на положението?
    Противникът на Мей се съвзе и тъкмо се канеше отново да ѝ се нахвърли, когато един дълбок глас прозвуча над покривите.
    – Дакс! Трябва да послушаш това Пепелно момиче воин!
    Най-сетне някой разумен.
    Чернокосият ястреб спря насред движението си и също като Мей се огледа за говорещия. И останалите последваха примера им. Висок мъж, не много по-възрастен от Мей, стоеше върху билото на срещуположната къща. Разкопчаната му мантия се развяваше на вятъра, а кафявите му ботуши стигаха почти до коленете.
    – Трябва да побързаме! – извика той и в същия момент към небето се изви пушек от задните редици къщи.
    Мей я побиха ледени тръпки. Бе закъсняла.
    Черният облак нарастваше с главоломна скорост, кълбеше се над къщите и се разнесе миризмата на изгоряло дърво и трева.
    Непознатият забърза по покрива и скочи върху по-ниската съседна сграда. Без да залита, се пързулна по шиндлите, сви колена, прехвърли се през ръба и се приземи върху прашната земя.
    Стоящите наоколо се разкрещяха един през друг. Някои изглеждаха спокойни и забързано се отправиха към непознатия, докато други неуверено останаха по местата си. Момчето мишелов побутна едно друго момче на неговата възраст и му прошепна нещо в ухото. На Мей ѝ се стори, че в очите му проблясваше едновременно дълбоко уважение и страх.
    От съседната улица долетяха силни викове. Небесни жители тичаха по покривите или безцелно се рееха във въздуха в опит да се спасят от огъня.
    Непознатият се втурна покрай нея право към побойника. За бога! Мей си пое шумно въздух. Той беше Безкрил!
    Трябваше да запази самообладание, за да не нарисува знака за лоша поличба във въздуха, тъй като никога досега не бе виждала такъв като него. Повечето умираха още по време на раждането или биваха хвърлени от собствените си семейс-тва извън Елидор, в бушуващите водни маси, за да се скрие позорът.
    Мей набързо спря хода на мислите си.
    – Веднага трябва да сформираме групи за борба с огъня – заповяда тя, но никой не ѝ обърна внимание.
    Вместо това всички погледи бяха насочени към Безкрилия, който се бе покачил върху една порутена къща. Намираше се толкова близко, че можеше да види добре лицето му. Под рошавата, тъмна коса блестяха две очи с цвят на кехлибар, които се взираха в нея. Но краткият оглед бе прекъснат, когато биячът, който явно се казваше Дакс, долетя в полезрението на Мей и се отправи към Безкрилия.
    – Луан – поздрави го той и се приземи толкова близо до него, че върхът на дясното му крило почти докосна рамото на непознатия.
    Тръпки побиха Мей. Никой не докосваше доброволно Безкрил от страх да не загуби собствените си криле. Само при мисълта за това ѝ се догади.
    Явно жителите на Тарос не се притесняваха от този факт и забързаха покрай Мей. Дори ѝ се наложи да се отдръпне, за да не получи някой удар от крило по невнимание.
    Безкриля стоеше, изпънал рамене насред Небесните воини, които го гледаха от високото и го слушаха най-внимателно, сякаш бе техен водач.
    – Дакс, намерѝ няколко доброволци. Веднага трябва да заведете старите, децата и бременните до стената с дупките. Ако стане напечено, оттам могат да се спасят през водата – каза с ясен глас.
    Част от насъбралите се кимнаха в знак на съгласие или вдигнаха ръка, за да дадат знак, че искат да помогнат на Дакс.
    Безкрилия посочи облака от дим, около който се щураха жители на града. Някои бяха облечени с пижами, други носеха тежки вързопи или се опитваха да се отдалечат от огъня.
    – Останалите да се съберат при „Пернатият негодник“. Нуждаем се от възможно най-много работна ръка, за да не позволим на огъня да се разпростре.
    – Смятай го за сторено. – Дакс се отблъсна от покрива и отлетя с няколко мъже. Никой не спомена камбаната, сякаш всички знаеха в какво състояние е.
    – Трябва да информираме Пепелните воини – изтъкна Мей и изскърца със зъби. Досега никога през живота си не се бе чувствала така игнорирана и унизена.
    Безкрилия ѝ хвърли един поглед, докато другите продължаваха да не ѝ обръщат внимание, и изпрати един по-възрастен Небесен жител в Златния квартал. След това повика момчето мишелов и приятелите му при себе си.
    – Момчета, имам една важна задача за вас.
    Те се приближиха, изпъчили гърди от гордост.
    – Потърсете кофи и бъчви. Трябват ни много съдове, в които да носим водата.
    Младежите кимнаха усърдно и побързаха да отлетят.
    – Всички да се разпръснат и да събудят спящите, за да не бъде някой изненадан от огъня – даде указания на останалите Безкрилия, след което се обърна към Мей.
    
    
    Глава 3
        
    ЛУАН
    
    – Пропуснах ли нещо, принцесо? – попита Луан.
    Откакто той се беше появил, младата жена Пепелен воин бе стояла безпомощно сред другите и изглежда всеки момент щеше да избухне. Бе свила устни в права линия, а от тъмносините ѝ очи хвърчаха искри от едва потиснатия гняв.
    – Не ме наричайте принцесо – изсъска тя през стиснати зъби.
    От поведението и стойката на тялото ѝ ясно личеше, че е свикнала да раздава заповеди, на които никой не се противопоставяше. Но от много отдавна Луан бе престанал да изпълнява чужди нареждания.
    – Но вие толкова много ми напомняте за приказката, която моята майка често ми четеше, когато бях съвсем малък… За принцесата в кулата, заключена, толкова отчаяно нуждаеща се от помощ… А пък „престолонаследница“ ми се струва прекалено дълго.
    Тя откъсна погледа си от мястото над раменете му, където при другите Небесни жители се подаваха крилата, и го изгледа с отвращение.
    Едно време той щеше да се притесни. Щеше да избяга и да се скрие. Докато сега подобно отношение дори не го караше да трепне, тъй като за обществото винаги е бил позорно петно. Все още никой не беше наясно защо се раждаха Безкрили, но той почти бе разгадал тайната и нямаше да се откаже, докато не я разкриеше докрай.
    Противоречиви чувства пробягваха по фините черти на момичето Пепелен воин. Бореше се със себе си, защото изглежда искаше бързо да избяга, но накрая победи чувството ѝ за дълг.
    – Трябва да отвлечем вниманието на Огнената светлина – рече с леден глас и се издигна като стихия във въздуха, отлитайки директно към пушека.
    Луан я последва без никакво колебание. Принцесата познаваше опасността и щеше да е глупаво да игнорират знанията ѝ. Той се затича през покрива и с огромен скок се прехвърли върху този на съседната сграда. Тя беше бърза, но и без крила той я следваше без проблем, катерейки се и тичайки до горящата сграда.
    Пламъци се показваха от прозорците, пълзяха към покрива и покриваха дървото с яростни вълни от жега. Вятърът блъсна пушек в лицето на Луан, очите му запариха и зрението му се замъгли.
    Огънят пълзеше по земята, уви се около ствола на единственото дърво наоколо и превзе короната му.
    Подобно на ловджийско куче, момичето Пепелен воин тръгна по следата от изгорено и за да не изостава, той бързо се спусна по едно въже от простор.
    Все повече Небесни жители се издигаха във въздуха, където веднага биваха пресрещнати от Дакс и приятелите му и разпределени към различните групи за помощ.
    От посока на камбанарията вече долитаха отделни мъже и жени със съдове с вода, за да гасят огъня.
    – Трябва да образуват жива верига – каза принцесата на Луан, надвиквайки врявата и суматохата на летящите наоколо.
    Въпреки неприязънта ѝ явно бе разбрала, че тук никой освен него нямаше да разговаря с нея. И макар Луан да нямаше крила, той бе един от тях. Крадец, интригант, отритнат от обществото, но на когото имаха повече доверие, отколкото на омразната аристокрация.
    Бързо предаде инструкциите и забърза след принцесата. Нападението от Огнената светлина изобщо не се нравеше на Луан. За разлика от първото, което се бе случило като по поръчка, защото му бе позволило да се промъкне незабелязано в едно имение в Златния квартал. И докато се връщаше обратно, бе забелязал слабата фигура с тъмната униформа на Пепелните воини, която се бе отправила към Тарос. Луан веднага се бе досетил, че нещо не е наред, защото никой от елитните войници не би долетял в Тарос без основателна причина.
    Принцесата прекоси близкото кръстовище и се отправи към площад, който бе заобиколен от къщи. Завъртя се бързо около оста си, за да огледа обстановката.
    Огнената светлина профуча през площада, блъсна се в една каруца и остави след себе си тлееща жарава.
    – Отидете на сигурно място при градската стена! – извика той на група деца, които панически бягаха покрай сергиите.
    Огнената топка рязко смени посоката си на движение и се блъсна във вратата на къщата, върху която стоеше Луан. Разхвърчаха се трески, а ударът едва не го събори. Едва запази равновесие, скочи от покрива, претърколи се презглава и стъпи на земята.
    Наблизо една групичка Небесни жители черпеше вода от чешмата, която се захранваше от тънък тръбопровод от реката. Погледнаха го страхливо и той им се усмихна успокоително. Страхът бе слабост. Пречка, която никой от тях не можеше да си позволи. Най-малко пък той.
    Огнената светлина тичаше на зигзаг през площада и после сви в една малка уличка. Луан си пое рязко въздух през стиснати зъби. Там се намираше район с дървени къщурки, чиито проядени стени щяха да са истинско пиршество и за най-малката искра.
    Бясно заръкомаха на момичето Пепелен воин, което веднага го разбра и пребледня.
    – Трябва ни предмет, който да отразява светлина – надвика тя шумотевицата от пламъците и гасенето на огъня.
    Луан се огледа припряно за нещо подходящо. Дъски се въргаляха в кална локва, щайги бяха скупчени на криви камари, а плъхове бягаха от дупките си.
    По дяволите! Той се затича към една къща, чиято врата зееше широко отворена. Огнени езици пълзяха нагоре по фасадата и когато се мушна през входа, отгоре му се посипа прах.
    Луан се спъна в прекатурен стол, залитна и се блъсна в един шкаф. От него изпопадаха плетени кошници и изсъхнали ябълки се търкулнаха по пода. С няколко големи крачки прекоси стаята, грабна един очукан похлупак, който се намираше до печката, и изскочи от къщата.
    Момичето воин явно също бе проникнало в някоя от къщите, защото се приземи до него с огледало, през което минаваше голяма пукнатина.
    – Последвай ме! – каза тя и задържа огледалото пред гърдите си, подобно на щит. Прибра възможно най-плътно крилата до тялото си, за да ги предпази от огъня.
    Заедно се затичаха през локвите, заобиколиха една горяща сергия и се втурнаха в уличката. Огнената светлина тичаше пред тях право към дървените къщурки.
    – Уловете светлината! – извика Мей и показа на Луан под какъв ъгъл трябва да държи похлупака, за да се постигне оптималното отражение.
    Уличката ставаше все по-тясна и отразената точка светлина танцуваше по земята пред нея, докато Луан се опитваше да последва примера ѝ. Ругаейки, той се мъчеше да се справи с проклетия капак.
    – Побързайте! – заповяда принцесата, без да забавя темпото си.
    Напълно концентриран, Луан прехапа език и промени нак-лона на похлупака, но в резултат на това снопът светлина напълно изчезна.
    – Дръжте китката си изправена – обясни му Мей.
    Уличката се стесняваше и принцесата понечи да мине вляво, за да не го докосва, но една стена ѝ попречи.
    О, боже! Сякаш нямаха по-важен проблем. Той преглътна заядливия си коментар и се опита да насочи правилно похлупака.
    Огнената светлина беше само на три къщи от тях. Подобно на звезди, малки искри се стелеха по земята или изгаряха във въздуха. Най-накрая Луан успя да улови светлината, която неконтролируемо подскачаше върху стените на къщите при всяка негова крачка.
    Малко преди да достигнат Огнената топка, принцесата спря, даде знак на Луан и насочи огледалото, подобно на оръжие. Неговият сноб светлина се плъзна треперещ по земята и принцесата го покри със своя. Луан не знаеше защо това огнено страшилище бе привлечено от светлината, но действително бе така. Огнената топка се спря изведнъж и тръпки преминаха през горящото ѝ тяло.
    – По-надясно! – заповяда момичето воин и Луан се опита да последва указанията ѝ.
    Огнената светлина цялата трепереше, пристъпяше наляво- надясно, сякаш не можеше да реши дали да продължи пътя си към дървените колиби, или да се поддаде на изкушението.
    – Хайде! Хайде! Хайде! – призоваваше Луан огненото чудовище и изведнъж то се втурна напред, нахвърли се върху отражението и се опита да го покрие с тялото си.
    Първата важна стъпка бе направена.
    – Трябва да го примамим обратно към пазара. – Луан внимателно запристъпва назад, отдръпвайки и отражението със себе си.
    Момичето Пепелен воин бързо го последва, преди снопът светлина да се е разделил.
    – Никакви самостоятелни изпълнения! – изсъска тя.
    Принцесата спешно трябваше да поработи върху тона си. Това не се издържаше вече.
    – Ако искате да спасите квартала, трябва да изпълнявате командите ми.
    Луан въздъхна ядосано, но все пак изчака следващите ѝ указания и заедно започнаха да местят снопа светлина.
    
    
    
    МЕЙ
    
    Вади пот се стичаха по тялото на Мей, а мускулите ѝ трепереха от напрежение, докато крачка по крачка примамваха обратно Огнената топка.
    – Разпръснете се! – разнесе се най-сетне гласът на коменданта в уличката.
    Заля я чувство на облекчение, когато Пепелните воини заеха позиции около нея и насочиха щитовете си. Горещина изгаряше дробовете ѝ, но едва сега посмя да се разкашля.
    Заедно изтикаха Огнената светлина до пазарния площад.
    С периферното си зрение Мей забеляза, че воините хвърляха подозрителни погледи на Безкрилия и страняха от него. Но вместо да се притесни, той продължи да стои на позиция с високо вдигната глава и изпънати рамене. И въпреки че беше неук, Мей трябваше да признае, че вършеше добре работата си и без неговата помощ щеше да е загубена.
    Огнената топка преследваше отразената светлина и се приближаваше все повече до краля, който я очакваше на едно празно пространство между пекарната и чешмата.
    Мей погледна с притеснение към смрачаващото се небе. Голям облак, носен от вятъра, започваше да закрива слънцето.
    Трябваше да побързат.
    Едновременно с Пепелните воини тя наклони огледалото си леко наляво, като в същото време се опита да прецени състоянието на Орас. Не можеше да види лицето му, но леко приведеният гръб, отпуснатите крила и щръкнали пера не вещаеха нищо добро.
    С препускащо в гърдите ѝ сърце, Мей наблюдаваше как облакът се придвижваше по небето и отраженията на слънчевите лъчи започват да избледняват.
    Огнената топка спря насред движението си, замръзна за миг и рязко се обърна. Тялото ѝ, подобно на комета, се втурна към пекарната и се блъсна в тухлената стена.
    Небесните воини, които все още бяха заети с гасенето на огъня, се разкрещяха, захвърлиха съдовете с вода и потърсиха спасение в небето. В същото време Огнената топка се навря между щандовете, отново рязко смени посоката си и се втурна право към един млад Пепелен воин.
    – Пази се! – изкрещя Мей, но той не помръдна. Остана като закован на мястото си и гледаше втренчено с широко отворени очи Огнената топка.
    В ушите ѝ кънтяха виковете от болка на баща ѝ. Втурна се към момчето, но беше прекалено далеч, за да стигне навреме до него.
    Дъхът ѝ секна. Само след миг воинът щеше да се превърне във факла и да изгори жив, също като баща ѝ. Нямаше да издържи да изживее отново същата ситуация, но въпреки това не можеше да извърне поглед от бледото, изплашено лице на младия мъж.
    Огнената топка бе само на няколко сантиметра, когато една безкрила сянка се хвърли върху Пепелния воин, в пос-ледния момент го събори на земята и го покри с тялото си.
    Огнената светлина мина през Безкрилия и лизна гърба му. Пламъците за секунди обхванаха дрехите му и се издигнаха нагоре.
    Мей чу виковете му и автоматично се втурна към него. Поколеба се само за части от секундата, преди да го докосне. Той бе спасил един от другарите ѝ. Без значение дали имаше крила, или не, тя бе длъжна да му помогне. Припряно започна да сваля дрехите от гърба му, но той така неистово се завъргаля наоколо, че тя не успя. Затова го сграбчи със сетни сили и го пусна в коритото на чешмата. Водата се разплиска във всички посоки и във въздуха се издигна пара.
    Безкрилия остана замаян под повърхността на водата, неспособен да помръдне. Макар да предпочиташе да не го докосва отново, Мей се наведе над ръба на коритото и го хвана, за да го измъкне, преди да се е удавил. Тя мобилизира силите си, почувства как мускулите ѝ се възпротивиха, но все пак успя да изтегли по-тежкия от нея мъж през ръба на коритото върху калдъръма.
    Безкрилия си пое въздух, хриптейки, закашля се и от устата му бликна вода. Мей се отдръпна от него и се изправи, залитайки.
    Стенейки и с бяло като тебешир лице, той се отпусна до чешмата.
    – Благодаря – прошепна дрезгаво.
    Огънят бе прогорил дупка в плата на връхната му дреха и отдолу се подаваше изгореното месо. Мей отново се поколеба, но после се обърна. Щеше да му се наложи сам да се оправя, защото тя бе направила каквото можа. Решително се огледа за Огнената топка. Междувременно облакът се бе отместил и Пепелните воини отново я бяха приковали.
    Кралят заби пръсти в топката и залитайки, се вкопчи в огненото туловище. По-бързо от всякога той изсмука силата в себе си.
    Сребристосивата му коса бе залепнала от пот за челото и когато вдигна поглед, Мей се стресна, тъй като очите му блестяха като горящи въглени.
    – Трябва ни лечител! – извика тя и се огледа за съответния Пепелен воин, който в същия момент пристъпи напред.
    Кралят погълна остатъка от Огнената светлина, докато не остана една последна искра, която бързо угасна. Той се обърна, залитайки, към Мей и тя веднага се втурна към него. Кралят пристъпи неуверено към нея, олюля се и загуби равновесие. Мей успя да го хване, преди да е паднал на земята, и внимателно се отпусна заедно с него на калдъръмената улица.
    Пот се стичаше по слепоочията му, а гърдите му едва се повдигаха. Тя отчаяно изучаваше лицето му, което се бе състарило с десетилетия. Външният му вид наподобяваше увехнало листо. Тъмни кръгове обрамчваха блестящите очи, бузите бяха хлътнали, а отпуснатата кожа бе станала оранжева.
    – Мей… – дъхът му секна. Протегна треперещата си ръка към нея.
    – Всичко ще е наред – отвърна тя и пое ръката му в своята. Кожата му гореше от треска, сякаш под нея пулсираше силата на Огнената светлина.
    Лечителят се спусна към тях, но крал Орас поклати немощно глава. Мей понечи да му възрази. Искаше да му помогнат.
    Той я възпря с нежно стисване на ръката, а извитата огнена руна, знакът на краля, затрептя на челото му. Сякаш на забавен кадър, той отвори пръстите на другата си ръка, в която държеше шахматна фигура. Малък цар от обсидиан, който той, треперейки, подаде на Мей. Сърцето в гърдите ѝ натежа още повече. Това беше символ на тяхното приятелство. Знак за наближаващия край.
    Той простена и промълви през напукани устни:
    – Защити града!
    Миниатюрни искрици светлина се издигнаха, подобно на светулки, от тялото му, а от ъгълчето на устата му се процеди кръв. Болка преряза гърдите ѝ, докато го прегръщаше заедно с фигурката.
    – Обещай ми – прошепна той.
    Мей кимна, не беше в състояние да промълви и една дума. Руната върху челото на краля проблесна един последен път, след което също като блясъка в очите му угасна за вечни времена.
    Нещо в Мей се счупи на хиляди парченца, които никога повече нямаше да могат да бъдат съединени.
    – Моля те, недей – умоляваше го тя, докато притискаше към себе си безжизненото тяло, което се разпадаше в ръцете ѝ. Обгърнаха я безброй частици от ярка светлина. Толкова ярка, че я заслепи и трябваше да затвори очи. Лек ветрец погали лицето ѝ като безмълвно сбогуване и изчезна. Завинаги. В безкрайността на рая.
    Мей отвори очи, напълно замаяна. Ръцете ѝ обгръщаха въздуха, а само допреди секунди в прегръдките ѝ бе лежало тялото на крал Орас.
    Сълзи се стичаха по лицето ѝ.
    Тя плачеше.
    Пред всички.
    Ридаеща, съкрушена кралица, която не желаеше да пусне още един обичан Небесен жител да си отиде.
    Но тя нямаше време да скърби, да даде израз на болката си. Тя беше престолонаследничката, владетелката, която трябваше да е опора на народа на Елидор, да го защитава от злини. От години я подготвяха за този момент и Мей щеше да даде всичко от себе си, дори болката да я заливаше с мрачните си вълни.
    Бавно вдигна глава, избърса с ръкав подпухналите си очи и стисна по-силно малката фигурка. Стоящите наоколо шушукаха развълнувано помежду си, а върху лицата на Пепелните воини бе изписан истински ужас. Погледите им неспокойно се местеха наоколо и накрая се втренчиха някъде зад Мей. Тя се изправи.
    Мърморене премина през тълпата, която се бе скупчила около нея.
    – Да живее кралят! – прозвуча плах глас.
    Какво? Мей се завъртя объркано в кръг. Пепелните воини мълчаха, шокирани, за разлика от жителите на квартала.
    – Да живее кралят! – Викът се разнесе над Тарос, подобно на горски пожар. Все по-силен. Все по-неудържим.
    Погледът ѝ се спря на Безкрилия, свил се до чешмата. Бе впил пръсти в калната земя с широко отворени очи и изкривено от болка лице. А на челото му трептеше огненочервената кралска руна.