Естер е загубила опората си след тежък развод, а почивните дни без сина ѝ Адриан са болезнено самотни. Всяка втора събота, в търсене на утеха, тя се разхожда на една живописна поляна на брега на Балтийско море. Сяда на пейката под красивия стар дъб и потъва в мисли.

История за едно силно приятелство и пътешествие до езерото Комо в красива Италия

Един ден там тя среща Рут, възрастна дама с невероятна способност да се радва на красивото в живота. В разговорите им Рут си спомня младостта си, а Естер е очарована от нейните истории. Между двете жени се създава неочаквано и силно приятелство.

Нов роман от авторката на „Червеният тефтер“ и „Въпросителната е половин сърце“

Търсенето на отговори отвежда Естер до езерото Комо в Италия, където разбира, че житейската история на Рут е много по-сложна, отколкото си е представяла.

В края на това пътуване в сърцето на Естер ще изгрее надежда за нов живот. За ново щастие. И за нова любов.

Завладяваща история за копнежите, вината, приятелството и преоткриването на себе си след разрушителна връзка

Спомени за едно изгубено семейство

(Откъс от „И дъбът още е там“)

Никога няма да забравя деня, в който се запознахме. Беше първият топъл ден от пролетта. Затова се бях облякла с широка червена рокля, а под нея стърчаха голите ми бели крака. По онова време бях щура, вечно щастлива и изпълнена с мечти за бъдещето. Безгрижността ми се помрачаваше единствено от неосъществения ми копнеж по любов, която не спирах да преследвам, а тя не спираше да ми се изплъзва.

Дойде в колежа ни като гост лектор. Всички тръпнехме в очакване, бяхме накацали по скамейките като рояк птици – същински въплъщения на художническите мечти. Той влезе в залата като вещественото доказателство, че един млад човек на изкуството може да се прехранва от въображението си. Личеше си, че тази роля му допада – да се оглежда във възхищението ни и жадно да го поглъща.
Беше облечен простичко – с черни дънки и синьо-сива риза. Тъмната му коса бе късо подстригана. Спомням си как вдигна очи право към мен и погледите ни се срещнаха.

Александер Лейон*. Пошегува се, че наскоро си е остригал гривата, но пък силата му не се криела там, а в него самия. Вярвахме му. От него струеше неподражаема енергия, а блясъкът в очите му омая целия клас.

Не чух много от това, което ни разказа. Бях заета да следя движенията му. Показа ни как се работи на компютър, как на него качва скиците си и с помощта на фотошоп ги превръща в завършени произведения. По онова време тази програма беше нова и непозната за нас, но според него тя отваряла вратите към бъдещето. Въртяхме се на столовете си, оглеждахме черните си овъглени пръсти и изпитвахме ужас при вида на непонятната ни още техника.

След лекцията остана и с любопитство огледа папките ни. Най-дълго се застоя при мен; каза ми, че имам специален талант. Скиците ми били живи и се откроявали. Зарадвах се на оценката му.

Но после той си тръгна и красивият момент между нас свърши.

Може би щеше да е по-добре, ако не се беше появявал отново през есента. Тогава вече се бях насочила към педагогическото направление и се бях отказала от плановете си да ставам художничка. Първоначално не ме разпозна. Сблъскахме се в коридора на университета и ръцете ни се докоснаха. Аз се спрях и го поздравих, но той продължи по пътя си.
Само след миг обаче се обърна и се върна.
– Трябва ли ви нещо? – попита той.
Само кимнах, не успях да отроня и дума. А той видимо бързаше. Погледът му блуждаеше и нервно се стрелкаше към ръчния часовник.
– Загубих се. Трябва да стигна до една зала, но не я намирам.
Той извади някаква карта на кампуса и ми показа на нея.
– Тази зала е в друга сграда. Ще дойда с вас.
Движенията и ароматът му ми се струваха познати.
– Видяхме се през пролетта. Помните ли? – подсетих го аз.
– Съжалявам. Срещам толкова студенти на лекциите си – извинително рече той и вдигна рамене.
– Видяхме се в „Сулхем“, не тук в университета. През пролетта карах там курс по рисуване. И аз рисувам – разбира се, не толкова добре, колкото вас...
Той спря и стрелна с очи скицника, който стисках в ръката си.
– Сещам се. Ти си момичето с цветята. Цялата ти папка беше пълна с рисунки на цветя – отвърна той и посочи набързо надраскания слънчоглед на корицата на тефтера ми.
Кимнах.
– Та какво правиш тук, слънчогледче? Не искаше ли да станеш художничка?

Слънчогледче – толкова сладко прозвуча от неговата уста. Никога не съм имала галено име, навсякъде хората ме наричат с цялото ми, не особено благозвучно име Естер.

На раздяла ми каза, че иска да ме нарисува. Не го формулира като въпрос. Просто се протегна към мен, откъсна част от корицата на тетрадката ми – онази със слънчогледа – записа номера ми и си прибра листчето.

– Откъснах края със слънчогледа, за да знам чий номер е това – обясни той и ми намигна. Не ме попита за името ми.

А после изчезна в една от залите, където го очакваше нов клас от нетърпеливи студенти. За миг останах на място в коридора със скъсан бележник и пърхащо сърце. Искаше да ме нарисува. И го направи. Много пъти. Моят Алекс.
Още тогава хлътнах по него.


София Лундберг е работила като журналист и редактор на списание. Дебютният й роман „Червеният тефтер“ се превръща в световна сензация. Критиците оценяват високо умението на Лундберг да отвежда читателите на пътешествие през времето и пространството, любовта и загубата, и определят писателката като блестяща нова звезда в скандинавската литература.

Романът бързо си печели почитатели и в България, а година по-късно ИК „Хермес“ зарадва всички тях с втора книга от шведската писателка - „Въпросителната е половин сърце“. Третата й книга „И дъбът още е там“ ще бъде публикувана през януари, а по-късно през годината се очаква „Клуб Петък вечер“ - съвместен проект с Алисън Ричман и М. Дж. Роуз.