Едновременно с произнасянето на ясни и неподкупни, изречени като че ли от оракул присъди без разлика дали са имали насреща си най-видните или най-невзрачните граждани, децемвирите залягали и над съставянето на законите. За да задоволят огромните очаквания на хората, те ги изписали върху десет таблици и ги обнародвали на Форума, след което свикали Народното събрание и, (2) пожелавайки това начинание да донесе добро, благополучие и щастие на държавата, на тях самите и на техните деца, призовали множеството да прочете така изложените закони.

Постоянната революция на плебса и Законите на Дванадесетте таблици

Третата книга от историята на Тит Ливий обхваща периода между 467 и 446 г. пр. Хр. Тези двадесетина години са изпълнени с огромно вътрешно напрежение, което римляните съумяват да използват за добро и да впрегнат кипящата енергия на противопоставянето в градивни компромисни решения. Успяват да излязат от сблъсъка на интересите, укрепнали и научени как да се справят в подобни ситуации занапред. След тези двадесетина години Рим в значителна степен е постигнал необходимото вътрешно равновесие между съсловията патриции и плебеи.

Причината за сблъсъка между тях е отколешен и е костелив орех дори за съвременната наука. Обяснението му винаги опира до проблема за генезиса на плебса. Най-разпространената теза гласи, че той произлиза от инкорпорирането на победени народности, които не са получили равноправен статут със своите, така да се каже, „домакини“. И наистина, през бурните първи векове на своята поява и утвърждаване, които до голяма степен съвпадат с т. нар. Царски период (753-509 г. пр. Хр.), протичат процеси на дифузия и асимилация между най-малко три основни народности: латини, етруски и сабини. Тит Ливий описва двукратното заселване в Рим на огромни човешки маси: голяма част от населението на сабинския град Курес през управлението на първия цар Ромул (средата на VIII в. пр. Хр.), както и цялото население на сринатия от римляните процъфтяващ град Алба Лонга по времето на цар Тул Хостилий (средата на VII в. пр. Хр.).

Другата основна теза за генезиса на плебса гласи, че той е съставен преди всичко от онези чле­нове на семейството, които биват оставени без наследство, за да не се раздробява имуществото. На практика отхвърлени от семейството, те стават част от друга социална прослойка в града.

Историческите извори като че ли оставят впечатлението за една отколешна етно-аристократическа организация на обществото, при която управлението е съсредоточено в ограничения кръг на знатните родове (може би основателите на Града).

Първият значителен опит да бъде установено определено равновесие между съсловията е извършен от Сервий по времето на етруските царе Тулий. Неговите реформи, които традицията отнася към средата на VI в. пр. Хр. (ние като че ли сме по-склонни да ги поместим в първата половина на V в. пр. Хр.), извършват първата гражданска революция в Рим. Сервий разпределя цялото население в пет категории не според родовата му принадлежност, както е дотогава, а според имуществения ценз, приравнявайки по този начин патрициите и плебеите в редица отношения: право да избират магистратите, право на участие във войската (един от основните източници на обогатяване), правото на търговия. Плебеите обаче нямат свои магистрати и не могат да бъдат избирани в ръководните тела на държавата (Сенат и магистрати). Цялата административна, военна и съдебна власт си остава в ръцете на патрициите.