И когато всяко едно стихотворение достигне своя край, до точка!, то това е най-дълбоката точка на поезията. На този тип поезия: поезията–заклинание. Читателят е постигнал равновесие, може да слезе от стихотворението и да продължи, тих и щастлив, своето съществуване. Да продължи да се бори с живота, разбран и обичан. Защото за Мария поезията е ласкаво средство, а не арогантна цел, и не самоцел. Защото за нея е важно да общува. Защо след Мария, и без Мария, е с поезията. 

Тази книга е за Мария и мен, за Мария и теб. И за нас.

През 1993 г. нашият учител Никола Георгиев публикува статията „Приложност и неприложност на българската литература“. В нея той описа вечното напрежение между ангажираност и неангажираност, между неуютно изкуство за себе си и уютно изкуство за другите. И отбеляза първите симптоми на отслабването на интереса към читателя след 1989 г., на отслабване на доверието към литературата изобщо. Махалото беше сменило посоката.

Ето какво беше написал любимият професор:

„Не ще и дума, променя се и литературата вътре в себе си. Появиха се и продължават все по-често да се появяват произведения, наситени с литературно (и не само литературно) себепрезрение – активно презрение към жанрови, стилови, изобразителни принципи, презрение към литературността. Демонстрира се отказ да се слушат и използват думите на поезията и изкуството. Цикълът на поета Борис Христов „Честен кръст“ започва така: „Затварям ви за думите, уши, резето спускам. Не искам в моя дом да се говори за изкуство...“. Почти сартъровска отврата. И сривът е толкова по-рязък, колкото по-високо е било официалното въздигане или обикновената простосмъртна почит към литературата в България. (...) Така вървят засега нещата в българския литературен живот. А накъде ще продължат? Не зная.“

Аз пък, съвсем нескромно, зная. Стихотворенията на Мария се стремят да утешат, успокоят и окуражат човека. Те пречистват приложността на поезията. Мария се грижи за читателя, защото и той е човек като нея. Той също се нуждае от обновление. И от правото да се обикне. С това категорично заглавие Мария ни връща обикновената обич към литературата, прочее, каква ликуваща обич. Дори когато цитира на подбив. Дори когато прихваш, а тя се шегува със себе си. Или се самовъзпалява. Мария лекува, Мария ликува.

И, без да иска, Мария ни припомня, че не бива да привилегироваме нито една от двете точки на литературната амплитуда. За да я има литературата изобщо. Голямото махало трябва свободно да се движи от приложност към неприложност, и обратното... От „Книга на Мария“ към „Книга за нас“. Тук се редуват уж сериозни с уж смешни стихотворения. Но всъщност има и едно малко, емоционално махало, вътре, в почти всяко едно стихотворение, и то се движи от униние към тайнствена бодрост. Ако не е бодрост, ще е истина. 

И наистина в тези творби има анархистична воля за радост. Радост не само от живота, от споделения, все по-детски, живот, но и от триумфа на римата, от майсторството в привидната лекота на стиха, от привидната лекота на смеха, от песничката на меката есен... От възможността на глас да прочетеш тези стихотворения на любим човек – и да му кажеш с думите на Мария подобре това, което искаш да му кажеш… Да сте поезия.

Махалото се завръща. Това махало. И звучи като стотици звънчета. Като нас.

Марин Бодаков