Откъс от книгата

Призракът на Марли страшно много го тревожеше. Всеки път, когато вътре в себе си решаваше, след зряло обсъждане, че всичко е било сън, умът му, подобно на освободена здраво навита пружина, отскачаше назад в началното си положение и представяше същия проблем да бъде разнищен отново.

„Сън ли беше, или не?“

Скрудж лежа в това състояние, докато часовникът отново удари три четвъртия час, и внезапно си спомни, че призракът го беше предупредил за някакво посещение когато часовникът удари един. Той реши да лежи буден до изминаването на часа; и като се има предвид, че вече нямаше да може да заспи, също както нямаше да може да отиде в рая, това беше, изглежда, най-мъдрото решение по силите му.

Четвъртинката час така бавно минаваше, та той неведнъж се убеждаваше, че навярно неволно е задрямал и е пропуснал да чуе часовника. Най-после напрегнатото му ухо чу.

– Дан, дан!

– Ето я четвъртинката – рече Скрудж.

– Дан, дан!

И половина! – каза Скрудж.

– Дан, дан!

– Три четвърти до часа – каза Скрудж.

– Дан, дан!

– Ето и целия час – каза тържествуващо Скрудж, – и нищо друго!

Изрече това, преди да удари часовникът, който сега зазвъня с дълбок, мрачен, кънтящ, меланхоличен тон, оповестяващ ЕДИН. В миг стаята се освети и завесите на леглото се дръпнаха настрани.

Казвам ви, завесите на леглото му се дръпнаха настрани от една ръка. Не завесите при нозете му, нито завесите при гърба му, а тези, към които беше обърнато лицето му. Завесите на леглото му бяха дръпнати настрани и Скрудж, като скочи изплашено в полулегнало положение, се озова лице в лице със свръхестествения посетител, който отмахна завесите: толкова близо до него, колкото аз съм сега до вас, а съм застанал вътре в духа до лакътя ви.

Странна фигура беше това – като дете; и все пак не толкова като дете, колкото като старец, видян чрез някакво свръхестествено средство, което създаваше впечатление, че се е отдалечил от погледа и се е смалил до детски размери. Косата му, която висеше около врата и надолу по гърба му, беше бяла като от старост; и все пак по лицето нямаше ни бръчица, а кожата му беше нежна като цветче. Ръцете бяха много дълги и мускулести; също и китките, сякаш притежаваха необикновена сила. Краката и стъпалата му, оформени най-изящно, бяха, подобно на горните крайници, голи. Носеше ослепително бяла мантия; а около кръста му бе опасан лъскав колан, с красив блясък. В ръката си държеше клонче свежа бодлива зеленика; и като необикновено противоречие на тази зимна емблема, дрехата му беше украсена с летни цветя. Но най-странното беше, че около главата му струеше блестяща, ярка струя светлина, посредством която се виждаше всичко това; и безсъмнено тя беше причината съществото да употребява, когато искаше да е на тъмно, голяма шапка, служеща за гасител, която сега то държеше под мишницата си.

Скрудж наблюдаваше това все по-настойчиво и откри, че дори то не беше най-странната му особеност. Защото също както коланът му проблясваше и святкаше ту на едно място, ту на друго, и там, където беше светло в един миг, в следващия беше тъмно, така и самата фигура менеше формата си: веднъж представляваше същество с една ръка, после с един крак, после с двадесет крака, после с два крака без глава или с глава без тяло; и никакви очертания на изчезващите части не се виждаха в гъстия мрак, в който се стопяваха. И при самото това чудо съществото отново ставаше каквото си беше; ясно и добре очертано.