Откъс от книга 3 от фентъзи поредицата „Вещерия“

ПРЕДИ ТРИНАЙСЕТ ГОДИНИ

Може би днес ще е различно.

Вече три пъти бият камбаните над портата, от-както момчето играе с другите. Цели шестима. Никога до-сега толкова много деца на неговата възраст не бяха припарвали до него. Със сигурност не бяха го допускали в играта на лисица и кокошка.

И със сигурност никога не се беше усмихвал толкова много. Бузите чак го боляха от хилене, но не можеше да се спре.

Лизъл го настига. Тя е лисицата в този кръг на играта, а момчето е единствената останала кокошка. Тя се смее. Момчето се смее. Чувството е хубаво, изпълва гърдите му. Бълбука нагоре в гърлото му като извора зад спалните помещения.

Не може да си спомни дали преди днешния ден някога изобщо се е смял. Иска му се тази игра да не свършва никога.

Лизъл го хваща. Тя е по-голяма, по-дългокрака и пъргава по начин, твърде различен от останалите аколити. Момчето чу вчера наставника си да обсъжда възможността да я преместят в следващото, по-горно ниво на обучение.

Лизъл блъсва с ръка рамото на момчето.

– Хванах те!

Пръстите ѝ се заравят в провисналия лен на манастир-ската му туника. Тя го дръпва силно, принуждавайки момчето да спре.

То се смее с висок, ликуващ глас. Дори мускулите на стомаха му го болят вече, а бузите му − о, бузите му!

Ето защо му отнема малко време, преди да забележи, че Лизъл е спряла да се движи. Твърде щастлив е да усети как чудовището вътре се пробужда.

И тогава друг от аколитите − Керта, която беше първата уловена кокошка, − извиква:

– Лизъл? Добре ли си?

Момчето разбира какво се случва. Обзема го паника, не може да разсъждава. Стомахът му го свива.

Пусни, казва си. Пусни, пусни, пусни. Ако не го направи, Лизъл ще умре, точно както умря кучето му. Но това е по-лошо, отколкото загубата на Ботуши. Това е човек. Това е момиче, с което играеше само преди миг. Това е Лизъл.

– Какво ѝ е? − приближава се Керта, все още спокойна. Само объркана.

Пусни, пусни, пусни.

– Тя защо не помръдва?

Момчето залитва назад.– Моля те − казва то на чудовището в него. Или пък се обръща към Лизъл. Или пък към Керта. Към когото и да е, стига да накара кръвта на момичето да се задвижи отново.

Ако не го направи, мозъкът на Лизъл ще спре да работи. Тя ще умре.

Точно като Ботуши.

Сега Керта забелязва ужаса на момчето, останалите деца също го забелязват.

– Какво направи? − настоятелно пита едно момче.

– Нарани ли я? − обажда се друго.

– Кръвовещ − обявява трето, един побойник на име Натин, и точно тогава момчето го вижда: внезапното разбиране, проблясващо в очите им. Как дъхът на всички секва, как вратовете им се извръщат.

Сега те знаят защо другите деца не искат да играят с него. Сега те знаят защо го обучават отделно от другите аколити. Сам с монахинята Иврен.

Няма значение, че секунди по-късно Лизъл кашля и се привива върху камъните. Няма значение, че е жива и че чудовището си е отишло. Няма значение, че това беше инцидент, че момчето никога умишлено не би я наранило.

Вредата е сторена. Усмивките ги няма. Крещенето, отбягването, омразата − отново се връщат, както винаги е било.

Мятат камъни по него, докато тича с все сила към извора зад спалните помещения. Стар водоем, който вече никой не използва. Обрасъл с тръни, през които само той може да премине, защото раните му винаги зарастват.

Болката от драскотините прорязва съзнанието му. Този храст има сякаш остри зъби. За малко го разсейва, както и капчиците кръв, капещи във водата, до която стига.

Свлича се на каменния бряг, засрамен, защото не само кръв пръска по студените води. Знае, че плачът не е присъщ на монасите.

По-лошо от сълзите обаче, по-лошо от злостната за-хапка на тръните, по-лошо от белезите от камъните на децата, са мускулите на бузите, които още го боляха. Напомняне за онова, което имаше. За онова, което преживя за няколко съвършени часа.

Родил се е чудовище, ще умре като чудовище, а на чудовищата не се полага да имат приятел