Мирела Иванова с лекота на духа сменя епохите, взирайки се във времето, хвърля по някой камък във водата, оставя спомените да кръжат наоколо и се удивлява на целостта във възхитителни литании. Самотната игра край първоизвора на едно голямо дете, което разговаря безмилостно със себе си. Поетеса, която е истинско откритие!
Ди Цайт

Впечатляващо е как Мирела Иванова съумява да въведе и вгради всекидневното в историята, да изпълни с празничност простичките неща – цяло чудо е... Една великолепна авторка. 
Зюдвест Пресе

Важна е спойката, с която човешкото и поетическото естество си дават среща у Мирела Иванова и захранват нейната смелост, та едно на пръв поглед толкова беззащитно момиче да може да изживява, да трансформира поетически и да покорява светове.
Младен Влашки

Мирела Иванова е от малцината съвременни български творци, необременени от предателства към Словото.
Елка Трайкова

Да има място за всички. Това е един от скритите поетически девизи на тази поезия. Кредо на поетика, която има, разбира се, етическо потекло. Събирането на парченцата свят в стиха на Мирела Иванова не е просто навик на почерка, а кауза на човешкото съществуване – да приюти, да бъде съпричастна и милостива към всички, да ги съхрани в поетическата памет, да ги спаси от безсловесна празнота и бездарно живеене.
Пламен Дойнов

Мирела Иванова избира да представи в антология любовната си лирика от 80-те години насам, като прегрупира в циклите „Син период”, „Четива с продължение”, „Трохи”, „Прози” и „Обичах да обичам” ключови творби от „Каменни криле”, „Самотна игра”, „Шепоти”, „Памет за подробности”, „Разглобяване на играчките” , „Еклектики” и “Бавно”. Както винаги, изборът й на заглавия дефинира (иронично) предпочетената стилистика. Мирела Иванова винаги пише за любовта, критикувайки – с непоколебима вярност - традицията на цялата българска (женска) литература. И ако това е отговорът на въпроса „за какво пише?”, то и отговорът на „как пише?” е еднозначен: като постмодернист, който виртуозно ползва жанрове и похвати, за да вложи в тях непривично съдържание. Да смеси възвишено и вулгарно във вероятно най-проходимия и прочувствен постмодерен лирически изказ у нас. Изказ, който подвиква дръзко през трапезата на далеч не само литературната публичност. Всъщност Мирела е гамен на отчаянието и пройдоха на самотността. „Любовите ни” е ярко медиатизирана книга, всъщност поредица от репортажи за карнавализацията на трагизма през последните години. Текстовете й се борят срещу фрагментацията, която превръща самоличността в произволно струпани мигове. Стиховете са увлечени от инерцията, с която нищото – социално и политическо, еснафско и фукливо – ни задръства. Затова Иванова интериоризира и хуманизира формулите и клишетата – тя, примерно, работи в Комитет за изстрадване на нещата… Нейното самоотречение в любовните перипетии е колкото самозащитно, толкова и принудително, съдбовно дори. И заразява. А и няма по-голям комплимент за българските мъже от начина, по който Мирела Иванова ги описва във време, когато говорим ли за любов, винаги говорим за нещо съвсем друго. А Мирела говори за любов - преди всичко като въжделение и като раздяла. Зад изискания й етикет има гняв. Нейната антология ми припомни като свой тотален контрапункт легендарните стихове на Атанас Славов от „Порнографска поема 1968”: „Те не са влюбени, но как се любят”. И макар Любовта вече да е любови, и макар да е потънала в миналото време на глагола, стихотворенията на Мирела продължават да я възпяват.
Марин Бодаков

Всички сме участници в любовния театър на тази поезия. Защото Мирела Иванова е назовала своята лична юбилейна антология “Любовите НИ” и употребата на това НИ съвсем не е формален жест. Ние също сме въвлечени, това са и нашите любови. И това е съвсем странно за една любовна поезия. Обикновено една такава поезия е изповедна, тя се разгръща най-често в интимна атмосфера, предполага камерност. Тук, в “Любовите ни”, някак любовта е множествена – не просто защото се изповядват дълга и объркана поредица любови, а защото се представят любовността, влюбеността, любенето, пропадането в любовта, издърдорването на любовта, изгубването на любовта, мъката по пропадналата любов, въобще на всички нас, на градските български и европейски хора; ЛЮБОВТА, т.е. любовите ни са превърнати в общосоциален проблем, показани са като център и невъзможна същност на живота ни.
Тук, в тази поезия, любовта е за всички нас големият тест за смислеността на битието ни, тя драматично ни саморазкрива, откроява ни като любовници, които най-често не разбират високия смисъл на самите си любовни занимания, които не са в състояние винаги да превърнат нагона си в ерос, да го възвисят и отстояват.
проф. Михаил Неделчев

ПОЕЗИЯ(ТА)

Само миг е:
с милостива ръка
да събере трохите
от сухоежбината, от пиршествата,
да окоси троскота
на надеждите, да разтреби
отломъците от всичко счупено,
да разчисти място,
колкото да се свиеш утробно,
да се прибереш в себе си
или другаде.