ГЛАВА 1
    
    – Стига да има начин – казвам, потвърждавайки плана.
    Кай кимва.
    – Има, но никой няма да ходи сам. – Прибира русата си коса високо на главата и поглежда към Месър. – Съгласни?
    Загледан в отражението си в малкото огледалце, което виси над умивалника, Месър се усмихва и прокарва ръка по прясно обръснатата си брадичка.
    – Боиш се, че ще се забавляваме без теб?
    – Не можеш ли да бъдеш сериозен поне за десет минути! – укорява го Кай.
    Търговският кораб се накланя на една страна и ние се подпираме на най-близката колона.
    Докато корабът отново се изправя, аз губя равновесие и ръката ми се озовава върху едно от отходните места. Издавам звук на отвращение и избутвам Месър с рамо, за да потопя ръце в сапунената му вода. Колкото повече наближаваме сушата, толкова по-неспокойно става морето. Ето защо повечето от съучениците ни са се събрали на палубата, нетърпеливи да видят суша за първи път през живота си.
    Месър слага успокояващо длан върху рамото на най-доб-рия си приятел.
    – Или ще отидем всички, или никой няма да ходи – казва.
    Рядко срещаният израз на самоконтрол в очите на Месър прогонва тревогата от лицето на Кай, докато ми подава кърпа, за да си избърша ръцете. Все още ми се струват мръсни, но аз пропъждам тази мисъл от главата си. Няма какво да се направи.
    – Не забравяйте, че основният ни приоритет е да про-учим как стоят нещата – казва Кай. – Да преценим ситуацията. Ще се опитаме да се доберем до сушата единствено ако сме напълно сигурни, че има начин да го направим, без да бъдем заловени.
    – Не е проблем за мен – казва Месър с ръка на гърдите. – Виж, за вас двамата изобщо не съм сигурен.
    Намръщвам му се в огледалото.
    – Един ден късметът ще те изостави.
    Опитвам се да укротя кичурите, измъкнали се от плитката ми, но безуспешно. Косата ми, която има бакърен оттенък, напълно различен от обичайното русо за хората ни, не ми се е подчинявала нито ден през живота ми.
    Шумът откъм палубата над главите ни се усилва, чуват се развълнувани гласове и тропот на крака.
    Кай ме хваща за раменете и ме обръща към себе си.
    – Първата ни цел е да преценим ситуацията – казва, преди да ме пусне. – Така че недей да правиш нищо прибързано. Ще има и други възможности.
    Не съм сигурна дали се опитва да убеди мен или себе си. Откакто хората ни били прокудени от сушата преди повече от век, Пазарът се провежда веднъж в годината и на него се допускат единствено стражи (които съдействат в размяната на стоки) и обучаващите се за стражи, които завършват същата година. Наброяваме петдесет и шестима и за повечето от нас може да минат години, преди отново да видим сушата, ако изобщо го направим. Само шепа от алахийските стражи биват избирани от капитана, за да посещават Пазара всяка година.
    Това като нищо може да е единственият ни шанс.
    – Трябва да се покатерим, преди някой да е забелязал, че ни няма. – Месър си лепва обичайната усмивка. – О, и е възможно да съм казал на Аврора, че може да дойде с нас.
    Двамата с Кай се споглеждаме подразнени. Даваме израз на недоволството си, но той вече е прекосил казармените помещения и се изкачва по стъпалата към горната палуба, преди да успеем да го настигнем. Всякакви възражения замират на устните ни при вида на гледката, която се разкрива пред нас.
    Суша.
    Нищо не би могло да ни подготви за драматичната разлика между скалистия бряг и нашия дом сред дърветата на Алаха. Всички илюстрации и рисунки, които съм виждала, бледнеят в сравнение.
    Сякаш изпаднали в транс, всички притихват, докато корабът бавно се приближава до сушата.
    Никога не съм се чувствала толкова незначителна, толкова малка, както сега, отметнала глава назад, за да обхвана с поглед внушителните отвесни скали. И тогава го виждам. Пролома в каменния хребет, сякаш великан е разсякъл земята през средата.
    – Изумително – промълвява Месър.
    Пазарът се намира в пролома, разположен върху огромен док. По цялото протежение на скалите и навътре в сушата, докъдето стига погледът, докът се простира като неутрално място за срещи между нас, алахийците, и жителите на Кента.
    Нужни са още няколко часа, докато малката ни флотилия от кораби прекоси бариерата от вълноломи и успее да хвърли котва. Стражи спускат подвижни мостчета, за да разтоварим рибата, която уловихме по пътя насам. Под заповедите на един командир вадят мрежите от морето и ги мятат в очак-ващите каруци, за да разменят рибата срещу онези стоки, за които капитанът успее да се договори с крабя. Обикновено – месо, плодове и зеленчуци.
    Цял живот чакам този ден, наполовина убедена, че обитателите на сушата са просто мит. Ала оживеният док е доказателство, че не е така.
    Облечени в дрехи с ярки цветове и причудливи кройки, жителите на Кента са най-красивите създания, които някога съм виждала. Ако се съди по шушукането на съучениците ми, които са се събрали на палубата, докато чакаме реда си да слезем на брега, те са също толкова впечатлени.
    – Не позволявайте на хубавите им дрехи и украшения да ви заблудят. – Грамбъл, нашият инструктор, крачи напред-назад по палубата с ръце зад гърба. – Те са също толкова безмилостни, колкото и гигантските сепии.
    Скривам гримасата си. Нищо не вдъхва по-голям страх от гигантските сепии, за които се говори, че обитават най-отдалечените кътчета на океана. Никой не знае къде е домът им, нито какъв е произходът им. Единственото доказателство за тяхното съществуване са изоставени кораби, носещи се по вълните без посока и без жива душа на борда. Казват, че телата на екипажите са завлечени под водата, изчезнали завинаги. И това е ако изобщо остане кораб. През годините неведнъж съм чувала съучениците ми да си шушукат, че именно гигантските сепии са взели родителите ми, но мисля, че това е просто страшна приказка, с която да плашат децата в Алаха, за да слушат. Представата за черно пипало, вмъкващо се през прозореца, върши чудеса за усмиряването на непослушни деца. Ала за разлика от една гигантска сепия, която уж е в състояние да завлече цял кораб на дъното на океана, жителите на Кента изглеждат…
    Съвсем обикновени хора. Не знам какво очаквах, но те изобщо не приличат на закоравелите в битка кентийци от уроците ни по история. Хора, които, след жестока война, заедно с обитателите на останалите три територии, прокудили алахийците да живеят над океана, само с дрехите на гърба си и няколко кораба. За сметка на това, многобройните кентийски войници по дока и из пазара изглеждат така, сякаш няма да ни позволят да стъпим на сушата. Няма да ни позволят да стигнем по-далеч от онази част на дока, която се носи над водата.
    Присвила очи срещу слънцето, откривам Кай на крайбрежната алея. Слязъл е рано, за да се съвещава със стражите от неговия ранг. Златистата му коса е потъмняла на слепоочията, влажна от пот. Очите му се плъзгат по събралите се наблизо кентийци и корабите, а след това се спират за миг върху мен. Изглежда… поразително.
    Кай можеше да дойде миналата година заедно със своя клас, когато навърши осемнайсет, но той предпочете да изчака двамата с Месър да се присъединим към него.
    Грамбъл продължава да ни дава напътствия.
    – Когато слезем, се дръжте с групата си. Никога повече от четирима, нито по-малко от двама. Бъдете дружелюбни, но не прекалено. Тук сме за мирна търговия, не за да си създаваме врагове. Ясно?
    Всички кимаме в отговор.
    Грамбъл бръква в кесията на кръста си и пуска по четири медни монети в ръката на всеки от нас.
    – Гледайте да не ги похарчите всичките на едно и също място. – Върху лицето му, когато се отдръпва, за да ни отпрати, играе рядка шеговита усмивка. – Да пребъде Алаха – казва, притиснал юмрук до гърдите си.
    От „здравей“ и „довиждане“ до „съболезнования“ и „поздравления“. Ние сме едно.
    Повтаряме думите като един – да пребъде Алаха – и като разваляме строя, последваме Грамбъл по подвижното мост-че и слизаме на дока. Сърцето ми се блъска в гърдите. Пог-леждам към Кай, към съучениците ми, обучени да останат спокойни и непроницаеми. Израженията им не разкриват нищо, в пълен контраст със смесицата от паника и възбуда във вените ми.
    Гредите на дока са солидни под краката ми след седмиците, прекарани в открито море. Празният ми стомах се свива от мириса на храни и подправки, който се носи откъм Пазара.
    Кай се присъединява към Месър, Аврора и мен на дока. Очевидно вижда емоциите, които бушуват в мен, защото стиска насърчително китката ми. За миг блокирам шумовете на всичко, което се случва около нас, и се съсредоточавам върху познатите му сиви очи, огледален образ на моите… единствената обща черта, която споделям с останалите в Алаха. Те ме карат да се чувствам сигурна и спокойна, очите на моя приятел.
    – Не знам за вас – прочутата му усмивка се разлива по лицето му и изтрива напрежението, – но аз смятам да намеря най-близката сергия за храна, на която не се продава риба, и да се натъпча, докато не ми прилошее.
    Жизнерадостното му държание се отразява и на нас и ние измърморваме в знак на съгласие. Кай е лидер по рождение и бъдещ капитан на алахийците и всички го имат за пример.
    Той е единствената причина да бъда тук. Много малко жени биват избирани да станат стражи, а като се има предвид потеклото ми (или липсата на такова), никога не бих получила шанс изобщо да опитам, камо ли да бъда приета.
    Месър слага ръка на рамото на Кай, а върху лицето му се разлива широка усмивка.
    – Какво чакаме?
    Обръщаме се към крайбрежната алея и оглеждаме продавачите от двете ѝ страни. Над всяка сергия има знаменце, което представлява семействата, дошли за този единствен ден за търговия. Любопитните ми очи скачат от сергия на сергия, изпиват храната, дрехите, украшенията и различните стоки за продан.
    Кентийски войници патрулират, облечени с доспехи и въоръжени с ножове и мечове. Някои носят метални шлемове, които закриват целите им лица, с изключение на тесен процеп за очите. Имат мистериозен вид, сякаш отдолу може да се крие всеки или всичко.
    Един от тях минава наблизо; през тесния процеп зоркият му поглед се плъзга по Кай. Стойката на Кай си остава все така спокойна, но аз виждам напрегнатостта под тази фасада и се чудя дали войникът си дава сметка, че се взира в сина на капитана, който не изпитва нужда да се издокара с пищни дрехи и украшения.
    Гласът на Аврора е пропит с презрение:
    – Струва ми се малко прекалено, като се има предвид, че не ни е разрешено да носим каквито и да било остри предмети. – Взира се яростно в един войник наблизо и повдига вежди.
    С нетрепващ поглед като нейния, не мога да виня войника, че пръв отклонява очи.
    – Аврора – скастря я Кай. – Аз съм първият потомък на Рен, който посещава Пазара. Разумно е да са подготвени.
    Аврора прави физиономия.
    – Ние сме тези, които се намират на вражеска територия.
    – Разполагаме с половин ден, преди отново да ни затворят на онзи кораб, и определено нямам намерение да го прекарам в зяпане – казва Месър и я щипва леко. – Освен това всички знаем, че не ти трябват остри предмети, за да уплашиш някого.
    Аврора се опитва да го плесне по рамото, но той избягва ръката ѝ със смях. Кай слага длан на гърба ми и ме повежда покрай редицата войници, кимвайки им в знак на уважение.
    Не му отвръщат със същото. Жителите на Кента може и да са като нас, но определено са адски груби.
    – Оправи си физиономията, Брин.
    Заповядвам си да се отпусна и си лепвам срамежлива усмивка.
    – Едва ли би било по-обидно, ако просто ни заплюят.
    – Идваме с мир – напомня ми Кай, ала оръжията и ледените погледи говорят друго.
    Задължени сме да им се покоряваме, макар това да са хората, които ни прокудиха в изгнание. Дори се очаква да им бъдем признателни за великодушието, да им благодарим, задето позволяват търговията между двата ни народа, сякаш не са те причината постоянно да ни грози гладна смърт. Макар че, предполагам, това е повече, отколкото останалите територии правят. Мейли ни обърнаха гръб, Страу следват примера на Кента във всичко и макар да твърдят, че сме съюзници, Ройсън никога не полагат особени усилия да ни помагат.
    Месър ни повежда към една сергия наблизо, където се предлагат най-различни печива: плодови тарталети и пайове, и хлябове, сплетени на плитки и посипани със захар. Във всеки сладкиш са вложени много труд и внимание и устата ми се пълни със слюнка.
    Месър тръсва четирите си медни монети върху дървения плот, привличайки вниманието на продавачката зад него.
    – Дай ни всичко, което може да се купи с това.
    Всякакъв страх, породен от прекалено фамилиарното държание на Месър, се изпарява, когато младата жена омеква при вида на заразителната му усмивка. Тя прибира тъмната си коса зад ухото и го пита дали харесва сини сливи, а силен акцент оцветява гласните на думите ѝ.
    Без да го е грижа за обучението по културна деликатност, което сме получили, Месър се усмихва флиртуващо.
    – Ям всичко, стига да е покрито с достатъчно захар, сладурче.
    Ако не се заблуждавам, луничавите бузи на младата жена порозовяват. Сребърни и златни халки украсяват ушите, челото и почти всичките ѝ пръсти. Тя слага по едно от всички лакомства върху парче восъчна хартия и я загъва в плик, който Месър бързо отваря и натъпква първия сладкиш в устата си… цял.
    Той задъвква, стенейки от удоволствие, и захар се посипва от брадичката му, когато кимва благодарно.
    – Ти си богиня – казва с пълна уста.
    Бледите бузи на младата жена почервеняват още повече и тя отвръща на лекия му поклон. Изглежда, че всички жени са запленени от Месър, независимо дали са от Кента, или от Алаха.
    Момичето се обръща към мен, следващата клиентка, и аз плъзвам поглед по избора пред себе си. Изкушавам се да направя като Месър и да похарча всичките си пари за лакомства. Лавандуловият сладкиш изглежда вкусен, но има и шоколадови блокчета, които изглеждат просто божествени.
    Тръпки полазват по гърба ми от дъха на Кай, когато той навежда глава над рамото ми, за да прошепне в ухото ми:
    – Възможно е да ми се намират няколко допълнителни монети.
    Преструвам се, че близостта му няма особен ефект върху мен, и не откъсвам очи от лакомствата пред себе си.
    – Не бих очаквала друго от разглезения син на капитана.
    Кай е единственият му наследник и Рен определено доста му угажда.
    Кай се засмива.
    – Може и да съм разглезен, но освен това съм и много щедър – казва, а гласът му става по-дълбок. Заговорнически. – Вземи си каквото поискаш.
    Избирам си четири шоколадови блокчета, по едно за всеки от нас, и ние ги вдигаме във въздуха като за тост.
    – Да пребъде Алаха – казва Месър.
    – А ние да бъдем далеч от онзи проклет кораб – добавям аз.
    Аврора прави физиономия.
    – Точно така.
    И четиримата отхапваме големи парчета от десертите и простенваме в унисон. Аз лапвам прекалено голям залък и половината от мекия шоколад пада на земята.
    – Зайците да го вземат – изругавам.
    Месър сбърчва нос насреща ми.
    – Звучиш толкова странно всеки път, когато го казваш.
    Десертът на Аврора започва да се разпада и тя побързва да го натъпче в устата си.
    – Няма никакъв смисъл.
    Отръсквам ръцете си и свивам рамене.
    – Точно затова ми харесва.
    Намираме сергия, на която се продава къпинов чай, и тръгваме да разгледаме Пазара, като похапваме сладкиши. Обикновените жители на Кента не изглеждат толкова подозрителни към нас, както войниците. Всъщност, държат се така, сякаш сме невидими, поне докато не бъдат принудени да ни забележат, а тогава, ако не друго, поне ни търпят.
    Запленена съм от дрехите на жените. С най-различни дължини и цветове, нерядко украсени с мъниста, полите и роклите се увиват около краката им, докато те работят или се разхождат между сергиите.
    Обикновено не се замислям особено за дрехите си, но няма как да не почувствам, че простичките ми панталони и блуза бледнеят в сравнение с техните. Дори плитката, в която съм прибрала опалената си от слънцето коса, не може да се мери със сложните прически на жените от Кента.
    Кай проследява погледа ми и ме побутва с рамо.
    – Ти си член на стражата на Алаха, а разкошните дрехи не вършат работа в битка.
    – Освен ако не искаш да изглеждаш абсурдно – добавя Месър, който просто не е в състояние да не си завре носа навсякъде.
    Имам чувството, че да се бия в рокля, не би изглеждало толкова нелепо, колкото войниците с гигантски метални кофи на главите в задушаващата жега.
    Продължаваме да се разхождаме по крайбрежната алея, въртейки глави наляво и надясно в търсене на начин да се доберем до сушата. Войниците, които охраняват целия периметър, са ненужна демонстрация на сила – скалите зад гърба им са съвършено гладки, без никакви издатини, където човек би могъл да стъпи или да се залови, за да се изкатери.
    – Все трябва да има начин да вкарат всичката стока вътре.
    Кай не отговаря на забележката на Месър. Не е нужно да го прави. И четиримата сме стигнали до едно и също ужасно заключение: възможно е да няма начин.
    Никакъв.
    Навлизаме още по-навътре в Пазара, докато не виждаме множество, събрало се около импровизиран дансинг. Проправяме си път до предните редици на обръча от хора. Върху малка сцена има музиканти – цигулки, хармоники и барабани. Полите на жените се издуват, докато танцуват.
    Гледката е поразителна. Танцьорите час по час сменят партньорите си, намирайки ги с ръце още преди да са спрели очи върху тях. Лицата им греят от усмивки, кънти смях, щастието струи от всички, докато музиката набира темпо. Все по-бърза и по-бърза, докато за танцьорите не става истинско предизвикателство да не изостават и едва тогава ги виждам да правят грешки. Пропусната стъпка, неуловени ръце, препъване.
    А после музиката спира рязко заедно с танцьорите. Множеството избухва в аплодисменти и ние също пляскаме, докато танцьорите се смеят и усмихват, покланяйки се един на друг, преди да се разотидат. Една от жените минава покрай мен и аз докосвам материята на полата ѝ. Трае само миг, но усещането е като вода, стичаща се между пръстите ми.
    Един-единствен цигулар подхваща по-бавна мелодия, неколцината останали двойки се поклащат леко в ритъма ѝ.
    Кай взема ръката ми в своята.
    – Танцувай с мен.
    Повдигам вежди изненадано.
    – Тук?
    Би било грубо нарушение на Правилото за лични граници, списък със съглашения, които всички жители на Алаха се съгласяват да спазват, когато завършат основното училище на дванайсетгодишна възраст. Всякакъв интимен контакт е забранен до Церемонията по съчетаването, която се състои в рамките на една година след като навършат осемнайсет години.
    Церемонията е кръстена на легендарната Съчетаваща връзка и често представлява стратегически съюз между семейства, а не брак по любов. Била е въведена, за да не се допусне съчетаването на семейства, свързани от обща кръв, но сега целта ѝ е да се справи с проблема на недостатъчната раждаемост. Хора, живеещи в изолирана среда и принудени да се оженят рано, е по-вероятно да имат деца.
    Кай ме поглежда.
    – Кой ще ни издаде? Собствените ни войници?
    Оглеждам се наоколо и забелязвам, че сред публиката има доста от хората ни. Поглеждам към Месър и му подавам напитката си. Както обикновено, оставям Кай да води и го последвам на дансинга. Останалите двойки ни се усмихват учтиво, докато си намираме място между тях, върху дъските, изгладени от безброй стъпки през годините.
    – Хей – казва Кай и повдига брадичката ми с пръст. – Само ти и аз.
    Очите му не се откъсват от моите, докато ме повежда в сигурен ритъм. Движенията ни не са така драматични без пищните дипли на рокля, но аз затварям очи и оставям тялото си да се движи с това на Кай, заповядвайки на ума си да изключи за малко. Съсредоточавам се върху ръката му на кръста ми и мириса на дома, който все още се излъчва от кожата му и… богове, стените са толкова високи.
    – Брин, погледни ме – настоява Кай и аз се подчинявам, отваряйки очи. – Винаги ще те защитавам.
    Мисли, че съм уплашена да не ме накажат (както и би трябвало да бъда, като се имат предвид суровите последици от нарушаването на едно от съглашенията на Алаха), но аз не се плаша от тежка работа, нито от затвор.
    – Няма да ми е за първи път да отида в тъмницата – казвам, правейки се на равнодушна. – Нито за втори.
    Очевидно преструвката ми не е особено успешна, защото Кай не се усмихва при споменаването на последния път, когато ни осъдиха да прекараме нощта в килиите. Бяхме задигнали гащи от простора и ги бяхме завързали на пилона със знамето на Алаха в средата на Главния мост. Шегата ни не си струваше наказанието.
    Определено не очаквам думите, които излизат от устата му.
    – Помолих родителите ми за разрешение да избера теб за Церемонията по съчетаването.
    Сърцето ми застива.
    – Защо? – Гласът ми потреперва.
    – Хайде де, Бри. – Очите му се впиват в моите. – Не може да не си го очаквала.
    Поклащам глава.
    Никога не съм си позволявала да мисля, че един ден ще се омъжа, още по-малко пък по любов. Научила съм се да потискам тези мисли, да ги заключвам токова дълбоко в себе си, че дори аз не съм сигурна къде.
    Кай може да има всяко момиче, което поиска, семействата се надпреварват за него. Аз нямам семейство. Нямам зестра. Нищо, което да ме прави добра партия. Аз съм на дъното на списъка.
    – Бъдещият лидер на Алаха не може да избере една безпризорница за съпруга.
    Кай стиска зъби, но не отстъпва.
    – Знаеш колко мразя, когато се наричаш така.
    – Само че аз съм точно това.
    – Не, не си.
    Стиска ме по-здраво, но не настоява. Вглеждам се в него, мъчейки се да разбера какво е намислил, но върху лицето му има единствено нетърпение.
    – Ти си умна и трудолюбива, и толкова красива – казва, натъртвайки на всяка дума, за да се увери, че му вярвам. – Собствените ми войници шепнат името ти зад гърба ми, защото не смеят да изрекат пред мен, че биха искали да те ухажват.
    От думите му около гърдите ми сякаш се стяга менгеме. Кай е най-добрият ми приятел, откакто се помня. Принуден е бил да ме защитава пред всички в живота си, вероятно повече, отколкото ми е казвал, но нито за миг не е намеквал, че би искал да се ожени за мен.
    Поклащам глава, замаяна.
    – Истина ли е всичко това?
    Погледът му, впит в мен, е убийствено сериозен.
    – Искаш ли да бъде?
    Спираме насред дансинга. Струва ми се, че цял живот съм чакала този ден, чакала съм шанса да дойда на ежегодния пазар, да стъпя на сушата, а той избра да ми поднесе всичко това точно сега?
    Стискам зъби и като слагам длани върху гърдите му, го бутам. Когато той не помръдва, го правя отново, по-силно. Той се блъска в двойката зад себе си, но не откъсва поглед от мен, докато аз правя крачка назад.
    Очите му се присвиват.
    – Брин…
    Вдигам ръка, за да го спра. Той отново отваря уста, но аз не чувам какво казва, защото се обръщам и забързвам между множеството в опит да се махна, да избягам от тежестта на всички очи върху мен.
      
    
    
    ГЛАВА 2
    
    Намирам се в сърцето на пазара.
    Каменните стени се издигат високо, блокират по-голямата част от слънчевите лъчи и хвърлят сянка върху сергиите. Въздухът тук е различен, наситен, с дъх на пръст. Напомня ми за миризмата преди дъжд. Тя ми е любимата.
    Продавачите са по-нагъсто, но не е така претъпкано, има повече местни хора, отколкото жители на Алаха. Предлагат се свещи и мед, и разкошни керамични изделия, позлатени и украсени с релеф. Би било същинско богохулство да сипем рибената яхния, която ядем, в нещо подобно.
    Търговецът зад сергията, където се продават рисуваните на ръка керамични съдове, не ме подканя да си купя нещо. Очевидно е, че не съм от обичайните му клиенти, но въпреки това ми се усмихва, докато се възхищавам на чинийките. Елени и зайци, и лисици – все животни, които могат да се видят на сушата.
    Моите скици с въглен изобщо не могат да се сравняват с тях.
    Жена с рокля до коленете се приближава до сергията и аз се отдръпвам, за да ѝ направя място. И тогава го забелязвам. Отново.
    Първият път беше преди около четвърт миля. Очите ни се срещнаха само за миг, когато се разминахме, но успях да забележа доста неща: стойката му, със скръстени на гърдите ръце, начина, по който усмивката му помръкна, когато ме видя, а разговорът му с другия войник от Кента замря.
    Тъмна коса, тъмни очи, златна халка в едната ноздра. Устни, от които просто знам, че често излизат груби думи… а може би ми го подсказва нещо в цялото му държание. Така или иначе, в красотата му има нещо вулгарно.
    Сигурна съм, че оттогава насам върви след мен. Не променям стойката си, с нищо не издавам, че съм забелязала, че ме следят, но прекосявам дока, за да осигуря разстояние между нас, достатъчно, за да създам нещо като буферна зона, но не толкова, че да е подозрително, след което се насочвам обрат-но към корабите.
    Да те видим сега.
    Както може да се очаква, той също пресича, внимавайки да остане на няколко крачки зад мен. Кожената лента с ками, която минава през гърдите му, е избродирана с емблемата на Кента и показва богатството и високия му ранг. Оглеждам се бързо наоколо, но не забелязвам нито един алахиец. Навсякъде има единствено кентийци.
    Хвърлям поглед през рамо.
    Този път той дори не си прави труда да скрие интереса си – тъмните му очи са впити в мен, докато си проправя път през тълпата, извисявайки се над главите на хората.
    Може би ме държи под око, защото съм сама. Напомнянето на Грамбъл да се движим на групички отеква в главата ми, ала инстинктът ми казва друго. Казва ми, че ме преследват.
    Ускорявам крачка, подминавайки следващата редица продавачи, преди да се осмеля отново да погледна през рамо. Този път не извръщам очи, давайки му да разбере, че съм го забелязала и не ме е страх.
    Той има дързостта да се усмихне. Усмивката му е смущаваща, толкова порочна, колкото е и красива. Може би просто му харесва да плаши момичета от Алаха.
    Спирам пред първата попаднала ми сергия, с надеждата, че ако не му обръщам внимание, той ще изгуби интерес.
    – Търсите ли някой специален цвят? – пита продавачката.
    Дори не поглеждам да видя какво продава, докато поклащам глава, преди да продължа напред. Преструвам се, че разглеждам сергиите, прескачайки по няколко в опит да стигна до предната част на крайбрежната алея.
    Напрежението в мускулите ми се стопява, когато зървам двама стражи от Алаха, достатъчно близо, за да ме чуят, ако извикам. Зървам лъскавата коса на Месър в множеството, а после и Кай – двамата си проправят път между хората, въртейки глави във всички посоки, докато ме търсят. Аврора върви след тях, отпивайки безгрижно от чашата си.
    Отново поглеждам през рамо и облекчението ми става още по-голямо, когато не откривам войника. Махвам на Месър, който плесва Кай по рамото и посочва към мен. Спирам да ги изчакам, за да не се изгубим в тълпата, и забелязвам, че на сергията до мен има скъпоценни камъни. Светлината се отразява от фасетките им и хвърля дъги върху дока и каменната стена зад него. Приближавам се и прокарвам пръсти по един малък камък, който прилича на морско стъкло.
    – Красив е, нали? – казва продавачът; усмивката зад гъс-тата му брада е искрена.
    – Колко струват? – питам, спомняйки си за четирите медни монети в джоба ми.
    – Това са много ценни камъни – отвръща той и взема един от по-малките. – Трудно се намират, дълбоко в недрата на земята. Този струва една златна монета.
    Мечтите за това как закачам камъка на прозореца в стаята си, бързо се изпаряват.
    – Красиви са – казвам разочаровано.
    Продавачът кимва с разбиране. Преди да успея да се отдалеча, една ръка сграбчва моята. Поемам си рязко дъх при вида на войника, който се извисява над мен, приковал изпълнени с гняв тъмни очи в лицето ми, и ме задържа на мястото ми.
    – Крадла – казва, а гласът му отеква между стените на каньона.
    Поклащам глава, наполовина в опит да се защитя, наполовина от изумление. Мъча се да издърпам ръката си, която е приковал към масата, но хватката му е твърде силна.
    – Нищо не съм откраднала.
    – Така ли? – Той вдига ръкава на туниката ми и обръща дланта ми в своята, разкривайки камъка от светлозелено стъкло в шепата ми. – Какво е това тогава?
    Ахвам.
    – Ти си го сложил там.
    Тъмните му очи пробиват дупки в моите.
    – Да не би да ме наричаш лъжец?
    – Да – отвръщам, отказвайки да отстъпя пред властния му поглед.
    Пръстите му се сключват здраво около китката ми.
    – Чух, че алахийците режели крайниците на хората, нарушили някое от скъпоценните им съглашения. Какво режете за кражба – пръст или ръка?
    – Нищо не съм откраднала – процеждам през стиснати зъби.
    Той ме гледа в продължение на един миг, очите му се местят между моите. Не съм сигурна какво търси, след като и двамата знаем, че той скалъпи всичко това.
    Продавачите и купувачите наоколо се спират, за да погледат разиграващата се сцена.
    Той пръв се пречупва – прокашля се и дава знак на някого зад мен.
    – Ръката значи.
    Друг войник ме издърпва от масата.
    – Това е абсурдно! – Мятам се, мъчейки се да се откопча от силната ръка, която ме стиска през кръста, но войникът ме вдига във въздуха, така че не мога да използвам земята за опора. – Нищо не съм откраднала!
    Обвинителят ми ни повежда зад редицата сергии. Войникът, който ме държи, ме пуска пред каменната стена, която се издига като спящ великан пред нас. От повърхността ѝ се излъчва топлина, едва на крачка от мен. Никога през живота си не съм се намирала по-близо до сушата.
    Тъмните очи на обвиняващия войник се впиват в лицето ми.
    – Сложи длан на стената – заповядва.
    Не помръдвам, дори не мигам, докато преценявам опциите си. Десетте години на обучение би трябвало да се задейс-тват, но е трудно да мисля, докато вниманието на половината крайбрежна алея е приковано в мен. Зад гърба ми шумовете на пазара са приглушени до тихо жужене.
    Всичко затихва, докато си поемам успокояваща глътка въздух и с всичка сила настъпвам войника, който ме държи, по крака, като в същото време дръпвам ръката си. Успявам да охлабя хватката му достатъчно, за да се освободя, но от инерцията на движението губя равновесие и падам в ръцете на тъмноокия войник.
    Той бързо ме завърта и като обвива ръка около врата ми, притиска нож в основата на гърлото ми. Ако не усещах острия връх до кожата си, сигурно щях да се впечатля от бързината и пъргавината му, но паниката потиска всяка рационална мисъл, освен опитите да измисля как да се измъкна от тази бъркотия.
    Погледът ми обхожда тълпата, търсейки Кай, ала виждам единствено непознати, взиращи се в мен.
    Войникът прошепва заповедта си в ухото ми, така че само аз да го чуя, изпращайки тръпка по гръбнака ми:
    – Сложи длан върху камъка. – Не е просто някаква игричка, която се опитва да играе с мен, както подозирах.
    Поклащам глава въпреки острието до гърлото си.
    – Защо правиш това?
    Омръзнало му е да ме чака да се подчиня. Сграбчва разтрепераната ми длан със свободната си ръка и я притиска към топлия камък, покривайки я със своята.
    Болка, каквато не съм изпитвала никога в живота, пронизва тялото ми. Горещина лумва в ръката и гърдите ми, разлива се по торса и краката ми. Прилича на електричество, като онова, което произвеждат змиорките в кораловия риф край Алаха, ала хилядократно по-силно.
    Надавам писък.
    А после, само за миг, всичко свършва.
    Отварям очи и дъхът ми изскача рязко от гърдите, писъкът заглъхва в гърлото ми. Намирам се на колене, дървото на дока се впива в пищялите ми. Сетивата ми отново започват да действат. През обгръщащата ме мъгла чувам шепот на шокирани гласове. Поднасям ръце към лицето си и с облекчение виждам, че и двете са си на мястото. Ала болката…
    Вдигам поглед нагоре, нагоре, към лицето на войника. Изглежда точно толкова поразен, колкото се чувствам аз. Очите му, докато се взира надолу към мен, са широко отворени, а дъхът е замръзнал в гърдите му.
    Гласът на Кай отеква над шума на тълпата:
    – Пусни я!
    Войникът обаче не откъсва от мен очи, в които се чете нещо средно между благоговение и страх.
    – Казах да я пуснеш! – заповядва Кай и интонацията, която рядко използва, кара множеството да притихне.
    Войникът се обръща бавно към него и изпълненото му със страхопочитание лице става студено.
    – Това няма да подейства върху мен – казва, а гласът му е нисък и категоричен. – Нямаш никаква власт тук.
    Изправям се с усилие на крака, които едва ме държат. Не мога да погледна назад, за да видя изражението на Кай, но по нетрепващия поглед на войника разбирам, че това няма да свърши без пострадали. Той завърта острието в ръката си, напомняне, че двамата с Кай сме безсилни срещу него и хората му.
    – Пусни я – казва Кай, този път по-умиротворително от преди. Войникът повдига вежди. – Тя не е твоя.
    За миг се възцарява тишина, а после някъде отляво се разнася силен трясък. Месър прескача една сергия, която се преобръща, стъклени буркани с конфитюри и сладка се пръсват с трополене наоколо. Събаря втория войник и наоколо настава хаос.
    Възползвайки се от суматохата, аз грабвам камата, която виси на хълбока на войника, и я забивам в петата му. Той изкрещява от болка, коляното му се удря в дока до мен. Посяга да ме сграбчи, но аз замахвам, принуждавайки го да се дръпне, за да избегне острието, което минава на сантиметри от лицето му. Това ми дава достатъчно време, за да заема бойна позиция, внимавайки да избягвам каменната стена.
    Погледът на войника се вдига към мен.
    – Недей – казва; думата е пропита с отчаяние.
    Нещо в уплашения начин, по който задържа погледа ми, докато се опитва да се изправи на един крак, ме кара да се поколебая, но не е достатъчно, за да ме спре.
    Усетил намерението ми да побягна, той се провиква към останалите си войници:
    – Не ѝ позволявайте да избяга.
    Препъвайки се, аз се насочвам към Месър, който се бие с другия войник. Виждайки ме да се приближавам, той скача върху него и го нокаутира с юмрук в лицето, а после се втурва към мен и ме улавя през кръста, за да ме подкрепи.
    Кай ни вижда и започва да си проправя път през хората. Още алахийци са се включили в схватката и сега се води същинска битка, за да се доберем до корабите си.
    – Добре ли си? – пита Кай, хващайки ме от другата страна.
    Не си хабя енергията да отговоря, съсредоточавайки се върху стъпките си, докато тялото ми бавно започва да действа нормално. Спринтираме към края на дока и знамената на Алаха, които се веят там. Останалите алахийци правят същото, а кентийците се отдръпват от пътя ни.
    – Какво, по дяволите, стана? – крещи Грамбъл, докато тича към нас, гледайки тълпата разярени кентийски войници по петите ни.
    Без да чака обяснение, той се заема да насочва учениците към най-близкия подвижен мост. Алахийски стражи заемат позиция по протежение на дока, последна линия на защита, докато хората ни тичат към сигурността на корабите.
    Кай спира пред редицата им.
    – Къде е Аврора?
    Месър се заковава на място толкова рязко, че едва не се препъва; гърдите му се повдигат и спускат учестено, докато я търси с поглед.
    – Мислех, че е зад нас.
    Експлозия разтърсва дока и запраща всички на земята. В последвалото кънтящо мълчание ми е нужен дълъг миг, докато дойда на себе си. Парчета дърво и отломки се сипят отгоре ни и аз закривам главата си, докато не спрат. Месър ми помага да се изправя и аз отмятам косата от лицето си. Кай ме сграбчва над лактите.
    – Добре съм – уверявам ги, а гласът ми глъхне в собствените ми уши. – А вие?
    Нямаме време да проверим – Грамбъл продължава да крещи всички да се качват на корабите. Кентийските войници зад нас започват да се изправят. Половината от тях се отърсват от дезориентацията си, гледайки кълбата от пушек, които се издигат в небето от сърцето на Пазара. Другата половина отново тръгват към нас, изпълнени с желание за разплата.
    Месър ме побутва към кораба.
    – Отивам да намеря Аврора.
    А после спира, с крак във въздуха, когато я вижда да се приближава, стиснала същата чаша, която я видях да държи по-рано.
    – Реших, че малко преднина няма да ни е излишна – заявява тя, смигвайки при вида на слисаното изражение на Месър, докато минава покрай него.
    Всички глави се обръщат, за да я проследят с поглед, когато поема по подвижния мост.
    Кай поклаща глава и ме подканя да тръгвам.
    – Трябва да вървим.
    Екипажът работи трескаво, за да вдигне подвижния мост и да се махнем. Потегляме тъкмо навреме, за да видим как Пазарът се сгромолясва.
    Само за миг морските вълни заливат част от крайбрежната алея, включително и хората.
    Побързвам да отида до мачтата и с последните останки от силата си се изкатервам по нея. Кай вика името ми, но аз не спирам, твърдо решена да видя същинските размери на щетите. Нищо не би могло да ме подготви за мащабите на разрушението. Аврора бе успяла да унищожи участък с размерите на два кораба в средата на Пазара. Стотици хора са във водата, вкопчвайки се в каквото им попадне или един в друг.
    Цял век на търговия и мир… унищожени. Това не може да бъде поправено. Възмездието е неизбежно.
    Осъзнавам, че ръката ми все още е свита в юмрук и когато свеждам поглед, виждам, че стискам ножа на войника в разтрепераните си пръсти.