Едно приключение по покривите на Париж от авторката на „Изследователят“ и „Добрите крадци“

В утрото на първия си рожден ден малката Софи се носи сред бурните води на Ламанша в калъф за виолончело. Корабът ѝ е потънал и тя е сред малцината оцелели. Всички смятат, че бебето е сираче, дори Чарлз – симпатичният и ексцентричен учен, който го спасява и отглежда като своя дъщеря.

Но Софи вярва, че майка ѝ е жива. Когато властите заплашват да изпратят момичето в приют за сираци, двамата с Чарлз напускат Лондон с единствената следа, която имат – малка табелка, скрита в калъфа за виолончело.

Тя ги отвежда в Париж, където Софи тръгва по стъпките на майка си – толкова неуловими, колкото ехото на далечна мелодия. Задачата е трудна, но Софи открива неочаквана помощ в лицето на Матео, който живее на покривите, може да ходи по въже и е пълен със загадки. Улиците са опасни и за двамата. Но покривите на Париж и цялото небе са техни.

Прочетете откъс от новия роман на Катрин Ръндъл

Вечерта, преди да заспи, Софи се замисли над думите му. „Съвършени хора няма.“ Чарлз грешеше. Той самият беше съвършен. Цветът на косата му беше досущ като дървения парапет, а очите му излъчваха магия. Чарлз бе наследил от баща си къщата ѝ целия си гардероб. Личеше си, че дрехите, които носи, са били красиви ѝ шикозни някога. Бяха ушити по мярка от сто процента коприна, но сега фината материя се състоеше от петдесет процента дупки. Чарлз нямаше музикални инструменти, но є пееше, а когато Софи не беше при него, пееше на птиците ѝ на мокриците, които от време на време превземаха кухнята. Гласът му беше прекрасен. На нея ѝ звучеше като полет в небето.

Понякога нощем Софи имаше усещането, че отново е на кораба ѝ потъва. Тогава изпитваше неистово желание да се покатери нависоко. Единствено катеренето ѝ помагаше да се почувства в безопасност. Чарлз ѝ разрешаваше да спи върху гардероба. Той самият лягаше на пода долу, за всеки случай.

Софи не го разбираше напълно. Чарлз ядеше малко, спеше рядко ѝ не се усмихваше често като останалите хора. Но сърцето му беше изпълнено с доброта ѝ беше учтив до мозъка на костите си. Понякога, както си четеше, разхождайки се по улицата, той се удряше в някой уличен стълб, при което незабавно се извиняваше ѝ проверяваше дали фенерът е непокътнат.

Един път седмично мис Елиът идваше у тях, за да реши – по думите ѝ – „всички възникнали проблеми“. (Софи би попитала какви са тези „проблеми“, но вече ѝ беше ясно, че е по-добре да си мълчи.) Мис Елиът минаваше по всички стаи, разглеждаше ги най-обстойно, без да пропусне падащата мазилка по ъглите ѝ паяжините в празния килер, ѝ клатеше глава.
– С какво се храните?

Вярно беше, че храненето в техния дом бе далеч по-интересно, отколкото у приятелките на Софи. Случваше се Чарлз да забрави за месото в продължение на месеци. Софи чупеше чиниите само с поглед, затова той сервираше печените картофки върху световния атлас, отворен на картата на Унгария. В действителност Чарлз би могъл да живее само на чай ѝ бисквити ѝ малко уиски вечер. Когато Софи се научи да чете, той пресипа уискито в бутилка с надпис „котешка урина“, за да я държи настрана. Но Софи извади корковата тапа ѝ отпи малко, а после подуши съседската котка под опашката. Двете миризми далеч не си приличаха, макар ѝ да бяха еднакво противни.

– Ядем хляб – каза Софи. – Имаме ѝ рибни консерви.
– Имате какво? – изуми се мис Елиът.
– Аз обичам да си похапвам риба от консерва – заяви Софи. – Ядем ѝ шунка.
– Така ли? Не съм виждала грам шунка в тази къща.
– Всеки ден! По-точно, от време на време – поясни детето, макар честността му в случая да не беше в негов интерес. – И сирене. И ябълки. Освен това изпивам по половин литър мляко на закуска.
– Но как е възможно Чарлз да те остави да живееш така? Не мисля, че е полезно за едно дете. Не мисля, че е редно.

Двамата всъщност се справяха много добре, но мис Елиът сякаш не можеше да го разбере. Софи смяташе, че под „редно“ тя има предвид „подредено“. С Чарлз не живееха подредено, но според Софи редът не беше задължително условие за щастие.
– Да ви кажа, мис Елиът – започна момичето, – лицето ми си е такова. Никога не може да изглежда спретнато. Заради луничките, нали разбирате.

Кожата на Софи бе доста светла ѝ от студа се покриваше с петънца. А косата ѝ беше вечно заплетена – не я помнеше другояче. Само че тя нямаше нищо против. В нейните спомени майка ѝ имаше същата кожа ѝ коса, а тя несъмнено беше красива. Освен това Софи бе сигурна, че майка ѝ миришеше на свеж въздух ѝ на сажди ѝ носеше панталони с кръпки на коленете.

Точно от панталоните навярно започнаха всички неприятности. Когато наближи осмият ѝ рожден ден, Софи поиска от Чарлз чифт панталони.
– Панталони ли? Това не е ли доста необичайно облекло за жени?
– Не! – отсече Софи. – Не мисля. Майка ми носи панталони.
– Носеше, детето ми.
– Носи. Нейните са черни. Но аз искам червени.
– А не предпочиташ ли пола? – Чарлз изглеждаше обезпокоен.
Софи направи физиономия.
– Не. Наистина искам панталони. Моля те.

По магазините нямаше панталони като за нея. Ставаха ѝ само шортите в сиво, които носеха момчетата. („О, небеса! – възкликна Чарлз. – В тях изглеждаш като скучен урок по математика.“) Той сам уши на Софи четири чифта от памучен плат в ярки цветове и ѝ ги подари, завити във вестник. Крачолите на единия чифт бяха с различна дължина. Детето беше във възторг. Мис Елиът изпадна в шок.

– Момичетата не носят панталони – заяви тя.
Но Софи настояваше на своето.
– Майка ми носеше. Сигурна съм. Тя танцуваше, обута в панталони, ѝ свиреше на виолончело.
– Не може да го е правила – каза мис Елиът. Все така ѝ отговаряше. – Жените не свирят на виолончело, Софи. А ѝ ти си била прекалено малка, за да помниш. Постарай се да бъдеш по-честна, Софи.
– Истина е! Панталоните ѝ бяха черни, а на коленете – сивкави. И носеше черни обувки. Помня го.
– Въобразяваш си, скъпа – отсече мис Елиът с категоричен тон, сякаш затваряше прозорец.
– Честна дума!
– Софи…
– Не си въобразявам!

Софи искаше да добави: „Дърта вещица такава!“, но не го направи. Работата бе там, че човек не можеше да расте край Чарлз ѝ да не стане учтив до мозъка на костите си. Да прояви неучтивост, за нея беше като да си облече мръсно бельо. Но станеше ли дума за майка ѝ, тогава ѝ беше трудно да се сдържа. Хората бяха твърдо убедени, че Софи си измисля, а тя бе твърдо убедена, че те грешат.

– Лицето ти прилича на картоф! – прошепна Софи. – Кикимора! Аз наистина си спомням.
Почувства се малко по-добре.