Има книги, които човек спокойно може да зачете или дори да прелиства в някой час от деня на терасата на кафене. Или да вземе на път. Такива са „Разговорите за щастието“ на френския философ Ален (1868–1951), все още немного познат на българския читател, който вероятно би бил заинтригуван още от първите страници. Защото нещо отдавна написано ще му говори лично, тук и сега, като събеседник на отсрещния стол, който с ведра усмивка пита: „Как сте? Искате ли да се разговорим?“

„Разговорите за щастието“ е тринадесетата книжка от Университетската философска поредица. Удобна случайност, биха казали някои, да се срещнем с парадоксите, високо ценени от философите по темата за щастието. Но това е повече лесен, повърхностен повод да започнем разговорите с Ален, който има специално отношение към всякакъв тип суеверия, опасения за бъдещето, прорицатели, предсказания, изобщо към онова, в което той вижда манипулация, лошо вцепенение и „мъки на ума“. Независимо какво се твърди за щастието, което само по себе си е позитивно интелектуално намерение, най-напред е необходимо пълно освобождаване от страха, от чувството за предрешено и съдбоносно, от всичко, свиващо способността на човека да мисли самостоятелно и да строи живота си.

С настоящото издание повикваме Разговорите за щастието, за да съществуват още веднъж и по-пълно, на български език и с възможния отзвук, интерпретации, критика. Разговорите са написани и издадени за пръв път през трийсетте години на миналия век (1925, с разширено издание през 1928 г.), когато учителят по философия Емил Огюст Шартие събира записките си от проведения курс по темата щастие, морал и интелигентност през учебната 1922–1923 година. Самият той участва в Първата световна война и е демобилизиран през 1917 г., като задълго изпитва несгодите на болестта и става свидетел на цялото нещастие от Втората световна война. През цялото това време сякаш предпочита работата си като журналист – журналистиката телеграфно бързо реагира на всички събития и държи жива връзка със „злобата на деня“. Пише есета – като повечето френски философи е и добър писател, – използвайки много псевдоними. В крайна сметка става известен с псевдонима, с който подписва философските си трудове – Ален. За предпочитанията му говорят дори само заглавията: „Начала на философията“ (1916), „Теория на познанието на стоиците“ (1891), „Спиноза“ (1900), „Система на изящните изкуства“ (1920), „Чувства, страсти и знаци“ (1926), „Разговори за литературата“ (1934), „Разговори за политиката“ (1934), „Разговори за икономиката“ (1935), „Разговори за религията“ (1938), „Идеи, въведение във философията“ (1945), „Разговори за философи“ (посмъртно, 1961). Правят впечатление три неща: първо, самият Ален извиква „началата“ на философията в лицето на базисни за него извори, като Платон, Аристотел, стоиците, Декарт, Спиноза, Кант, Огюст Конт, Ницше, без обаче да пренебрегва школата на своя пръв учител по философия Жюл Ланьо. Второ, в едни доста неестетични, бихме казали времена, поддържа вниманието към красотата на литературата и изящните изкуства. Трето, което е може би най-интересно, пише доста „Разговори“ (Propos) по важните, едри теми не само на своето, но на всяко време – философия, политика, икономика, религия.