Когато започне да изучава нематериални феномени, науката ще отбележи за едно десетилетие по-голям напредък, отколкото за всички векове преди това.

Никола Тесла

ФАКТ:

Всички произведения на изкуството, артефакти, символи и документи в този роман са реални.

Всички експерименти, технологии и научни резултати са истински.

Всички организации в този роман наистина съществуват.

Пролог

„Трябва да съм умряла“, помисли си жената.

Рееше се високо над заострените върхове на кулите на стария град. Под нея осветените кули на катедралата „Свети Вит“ блестяха сред сияещо море от светлини. С очите си – ако все още имаше очи – тя проследи лекия склон на хълма Храдчани надолу до сърцето на бохемската столица и последва лабиринта от криволичещи улички, лежащи под одеяло пресен сняг.

Прага.

Изгубила напълно ориентация, тя се помъчи да осмисли положението си.

„Аз съм невролог – помъчи се да се увери. – И напълно здравомислеща.“

Реши, че второто твърдение е съмнително.

В момента единственото, което д-р Бригита Геснер знаеше със сигурност, беше, че е увиснала във въздуха над родната си Прага. Тялото ѝ не беше с нея. Тя нямаше тегло и форма. И в същото време останалото от нея, истинската тя – същността, съзнанието ѝ – изглеждаше съвсем непокътнато и будно, реещо се бавно във въздуха в посока на река Вълтава.

Геснер не помнеше нищо от непосредственото си минало освен смътен спомен за физическа болка, но тялото ѝ сега сякаш се състоеше единствено от атмосферата, през която се рееше. Не можеше да сравни това усещане с нищо. Противно на всеки интелектуален инстинкт, Геснер можеше да намери само едно обяснение.

„Умряла съм. И това е отвъдното.“

Още с оформянето на тази идея тя я отхвърли като абсурдна.

„Отвъдното е споделена заблуда... създадена, за да направи истинския ни живот поносим.“

Като лекар Геснер познаваше отблизо смъртта, както и нейната окончателност. В медицинското училище, докато правеше дисекции на човешки мозъци, беше разбрала, че всички лични атрибути, които ни правят онова, което сме – нашите надежди, страхове, мечти и спомени – са просто химични съединения, изложени на електрическите заряди в мозъците ни. Когато човек умира, източникът на енергия за мозъка секва и всички съединения просто се разтварят в безсмислена локвичка течност, заличавайки всяка следа от някогашната личност.

„Умреш ли, мъртъв си.

Точка.“

Но ето че сега, докато се рееше над симетричните градини на двореца Валенщайн, тя се чувстваше съвсем жива. Гледаше как снегът се сипе около нея – или през нея? – и колкото и да беше странно, не усещаше никакъв студ. Сякаш умът ѝ се носеше в пространството, с напълно непокътнати разсъдък и логика.

„Имам мозъчна дейност – каза си тя. – Значи трябва да съм жива.“

Единственото заключение, до което можеше да стигне, беше, че се намира в състояние, определяно в медицинската литература като ИТП или извънтелесно преживяване – халюцинация, случваща се при съживяването на изпаднали в клинична смърт пациенти.

ИТП почти винаги се представяха по един и същи начин – представа, че умът временно се отделя от материалното тяло, издига се и се рее без форма. Въпреки че се усещаха като реални, извънтелесните преживявания бяха просто въображаеми пътувания, обикновено предизвикани от въздействията на екстремен стрес и мозъчна хипоксия, понякога в съчетание с дадените в спешното отделение обезболяващи като кетамин.

„Халюцинирам всичко това – каза си Геснер, докато гледаше надолу към тъмната лента на река Вълтава, която се виеше през града. – Но ако това е ИТП... значи в момента умирам.“

Изненадана от собственото си спокойствие, тя се опита да си спомни какво ѝ се е случило.

„Аз съм здрава четирийсет и девет годишна жена... Тогава защо умирам?“

Изведнъж в ума ѝ се материализира плашещ ослепително ярък спомен. Сега тя осъзна къде лежи материалното ѝ тяло... и още по-ужасяващо – какво ѝ е било причинено.

Лежеше по гръб, здраво привързана в машина, създадена от самата нея. Над нея стоеше чудовище. Създанието приличаше на някакъв първобитен човек, изпълзял от земята. Лицето и напълно голата му глава бяха покрити с дебел слой мръсна глина, напукана и ронеща се като лицето на луната. Под тази маска от пръст се виждаха единствено изпълнените му с омраза очи. На челото му грубо бяха изписани три букви на древен език.

– Защо правиш това?! – беше изкрещяла изпадналата в паника Геснер. – Кой си ти?!

Какво си ти?!

– Аз съм нейният защитник – отвърна чудовището. Гласът му беше кух, със смътно славянски акцент. – Тя ти се доверяваше... а ти я предаде.

– Кого?! – попита Геснер.

Чудовището произнесе женско име и Геснер замръзна от обзелата я паника. „Как е възможно да знае какво съм направила?!“

В ръцете ѝ се материализира ледена тежест и Геснер осъзна, че чудовището е започнало процеса. Миг по-късно в лявата ѝ ръка разцъфна непоносима, съсредоточена в една точка болка, която запълзя по средната кубитална вена нагоре към рамото.

– Моля те, спри – изпъшка тя.

– Кажи ми всичко – заповяда чудовището, докато мъчителната болка стигаше до подмишницата ѝ.

– Ще ти кажа! – трескаво се съгласи Геснер и чудовището спря машината, което сложи край на болката в рамото, макар че силното парене остана.

Изпълнена с ужас, Геснер заговори колкото се може по-бързо през стиснати зъби, трескаво разкривайки тайните, които се беше заклела да не издава. Отговори на въпросите му, разкривайки смущаващата истина за онова, което беше създала с партньорите си дълбоко под града.

Чудовището се взираше в нея иззад дебелата глинена маска и студените му очи проблясваха с разбиране... и омраза.

– Построили сте подземна къща на ужасите – прошепна то. – Всички заслужавате да умрете.

И без колебание включи отново машината и тръгна към вратата.

– Не...! – изпищя Геснер, когато агонията я сграбчи отново и потече през рамото ѝ към гръдния кош. – Моля те, не си отивай... Това ще ме убие!

– Да – отвърна през рамо той. – Но смъртта не е краят. Аз съм умирал много пъти.

С тези думи чудовището изчезна и внезапно Геснер отново се носеше във въздуха. Опита се да изкрещи молба за милост, но гласът ѝ беше погълнат от оглушителен гръм, когато небето над нея сякаш се отвори. Тя усети как я сграбчва някаква невидима сила, нещо като антигравитация, която започна да я издига, да я мъкне нагоре.

Години наред д-р Бригита Геснер беше осмивала твърденията на пациентите си, че са се върнали от прага на смъртта. А сега се молеше да се присъедини към редиците на онези малцина, които са се озовали на ръба на нищото, погледнали са в бездната и някак са успели да направят стъпка назад.

„Не мога да умра... Трябва да предупредя останалите!“

Но знаеше, че е твърде късно.

Този живот беше приключил.

1.

Робърт Лангдън се събуди спокойно, наслаждавайки се на нежните звуци на класическа музика, струящи от алармата на телефона му на нощната масичка. „Утринно настроение“ на Григ беше може би очевиден избор, но той винаги беше смятал творбата за съвършените четири минути музика в началото на деня. Докато дървените духови инструменти набираха сила, Лангдън вкуси с наслада несигурността, изпитвана от човек, който не може да си спомни къде точно се намира.

„А, да – спомни си той и леко се усмихна. – В Града на стоте кули.“

На слабата светлина Лангдън се загледа в големия сводест прозорец на стаята, от двете страни на който имаше гардероб от епохата на крал Едуард и лампа от алабастър. Дебелият ръчно тъкан килим все още беше осеян с розови цветчета от снощното приготвяне на стаята.

Лангдън беше дошъл в Прага преди три дни и както и при предишните си посещения беше отседнал в хотел „Четири сезона“. Когато управителят настоя да промени резервацията му и да го настани в Кралския апартамент, Лангдън се запита дали това се дължи на собствената му лоялност към веригата, или – което бе по-вероятно – на известността на жената, с която пътуваше.

– Най-изтъкнатите ни гости заслужават нашето най-добро отношение – беше настоял управителят.

Апартаментът включваше три спални с отделни бани, дневна, трапезария, роял и централен еркер, както и пищен букет от червени, бели и сини лалета, подарък от американското посолство по случай пристигането им. В дрешника на Лангдън имаше вълнени пантофи с монограм РЛ. „Нещо ми казва, че не означава Ралф Лорен“, помисли си той, впечатлен от професионалния щрих.

Сега, докато се излежаваше с удоволствие в леглото и слушаше музиката от алармата, усети нежно докосване по рамото.

– Робърт? – прошепна нежен глас.

Лангдън се обърна и сърцето му се разтуптя по-бързо. Тя беше до него и му се усмихваше, сивите ѝ като дим очи бяха все още сънени, дългата ѝ черна коса беше разпиляна по раменете ѝ.

– Добро утро, красавице – отвърна той.

Тя се пресегна и го погали по бузата. Ароматът на „Балад Соваж“ все още се долавяше по китките ѝ.

Лангдън лежеше и се възхищаваше на елегантността на чертите ѝ. Въпреки че беше четири години по-възрастна от него, всеки път, когато я виждаше, той имаше чувството, че е станала още по-зашеметяваща – ставащите по-изразени линии на смеха, едва забележимите сиви нишки в черната ѝ коса, игривите ѝ очи и този неин омагьосващ интелект.

Лангдън познаваше тази забележителна жена от времето си в Принстън, където тя беше млада асистентка, а той – студент. Тихото му ученическо влюбване в нея беше останало или незабелязано, или несподелено, но още тогава помежду им се беше създало едно платонично, макар и изпълнено с флирт приятелство. Дори след като професионалната ѝ кариера я изстреля в орбита, а Лангдън стана световноизвестен професор, двамата бяха продължили да поддържат контакт.

„Времето е всичко“, осъзна Лангдън, като продължаваше да се чуди колко бързо се бяха влюбили по време на това спонтанно делово пътуване.

Докато „Утринно настроение“ достигаше връхната си точка, той я придърпа със силната си ръка и тя зарови нос в гърдите му.

– Добре ли спа? – прошепна той. – Имаше ли още лоши сънища?

Тя поклати глава и въздъхна.

– Толкова ме е срам! Беше ужасно.

През нощта се беше събудила обзета в ужас от изключително ярък кошмар и Лангдън трябваше да я успокоява близо час, преди отново да се осмели да заспи. Беше я уверил, че необичайната яркост на съня е резултат от необмислената чашка бохемски абсент преди лягане. Лангдън открай време смяташе, че това питие следва да се поднася с предупреждението: „Популярно през Бел епок поради халюциногенните си свойства“.

– Никога повече – увери го тя.

Лангдън се пресегна и спря музиката.

– Затвори очи. Ще се върна навреме за закуска.

– Остани с мен – игриво го подкани тя и го прегърна. – Можеш да пропуснеш едно плуване.

– Не и ако искаш да си остана като изваян младеж – отвърна той и се надигна с крива усмивка. Всяка сутрин изминаваше тичешком трите километра до плувния център „Страхов“ за ежедневните си дължини.

– Още не се е съмнало – настоя тя. – Не можеш ли да плуваш тук?

– В басейна на хотела ли?

– Че защо не? Вода е.

– Та той е миниатюрен. Две загребвания и свършвам.

– Това звучи малко двусмислено, Робърт, но ще бъда мила.

Лангдън се усмихна.

– Забавно момиче. Заспивай и ще се видим на закуска.

Тя се нацупи, хвърли една възглавничка по него и се обърна.

Лангдън облече факултетния си анцуг от Харвард и излезе, като предпочете стълбите пред тесния частен асансьор на апартамента.

Долу мина през елегантния коридор, който свързваше гледащото към реката бароково крило на хотела с лобито. По пътя мина покрай витрина с надпис ПРАЖКИ СЪБИТИЯ, показваща серия постери в рамки, обявяващи предвидените за седмицата концерти, обиколки и лекции.

Лъскавият постер в центъра го накара да се усмихне отново.

СЕРИЯТА ЛЕКЦИИ НА КАРЛОВИЯ УНИВЕРСИТЕТ

ПОСРЕЩА В ПРАЖКИЯ ЗАМЪК

СВЕТОВНОИЗВЕСТНИЯ СПЕЦИАЛИСТ ПО НОЕТИКА

Д-Р КАТРИН СОЛОМОН

„Добро утро, красавице“, помисли си той, докато се възхищаваше на снимката на жената, която току-що беше целунал горе.

Билетите за снощната лекция на Катрин бяха разпродадени и това беше значително постижение, тъй като тя изнесе лекцията си в легендарната Владиславова зала в Пражкия замък – огромно сводесто помещение, в което през Ренесанса се провеждали турнири с участието на рицари в пълно снаряжение.

Серията лекции беше една от най-уважаваните в Европа и винаги привличаше вещи лектори и ентусиазирана аудитория от целия свят. Снощната лекция не беше изключение и пълната зала избухна в аплодисменти, когато представиха Катрин.

– Благодаря – каза тя, докато заемаше с уверено спокойствие мястото си на сцената. Беше с бял кашмирен пуловер и дизайнерски панталон, които ѝ седяха отлично. – Искам да започна с отговор на въпроса, който ми задават почти всеки ден. – Тя се усмихна и взе микрофона от стойката му. – Какво, по дяволите, е ноетика?!

През залата премина вълна смях, след което слушателите затихнаха.

– Просто казано – започна Катрин, – ноетиката е науката за човешкото съзнание. Противно на общоприетото мнение, проучването на съзнанието не е нова наука, а всъщност най-старата на света. Още от зората на историята ние търсим отговори на вечните загадки на човешкия ум – природата на съзнанието и на душата. И в продължение на хилядолетия сме изследвали тези въпроси предимно през... обектива на религията.

Слезе от сцената и пристъпи към първия ред слушатели.

– И като стана дума за религия, дами и господа, няма как да не забележа, че тази вечер сред нас е световноизвестният специалист по религиозна символика професор Робърт Лангдън.

Тълпата замърмори възбудено. „Какво прави тя, по дяволите?“

– Професоре – с усмивка каза тя, когато стигна до него, – можем ли да разчитаме на вашата експертиза за момент? Бихте ли станали, ако обичате?

Лангдън учтиво стана и ѝ отвърна с усмивка, която обещаваше: „Ще си платиш за това“.

– Интересно ми е, професоре... кой е най-често срещаният религиозен символ на света?

Отговорът беше прост и или Катрин беше чела статията на Лангдън по темата и знаеше отговора, или ѝ предстоеше силно да се разочарова.

Лангдън взе микрофона и се обърна към морето изпълнени с очакване лица, смътно осветени от полилеите, окачени на стари железни вериги.

– Добър вечер на всички – каза той и дълбокият му баритон отекна през високоговорителите. – И благодаря на доктор Соломон, че ме постави в светлината на прожекторите без никакво предупреждение.

Слушателите изръкопляскаха.

– И тъй – каза той, – какъв е най-често срещаният религиозен символ на света? Някой има ли представа?

Поне десет ръце се вдигнаха във въздуха.

– Отлично – каза Лангдън. – А колко от вас смятат, че не става дума за разпятие?

Всички ръце бяха свалени.

Лангдън се позасмя.

– Вярно е, че разпятието е изключително често срещано, но то е уникално християнски символ. Всъщност има един универсален символ, който се появява в изображенията на всяка религия в човешката история.

Присъстващите гледаха озадачено.

– Всички сте го виждали много пъти – подкани ги Лангдън. – Може би на египетската стела на Хорахти?

Замълча за момент.

– Или пък върху будисткия реликварий на Канишка?

Мълчание. Празни погледи.

„Господи – помисли си Лангдън. – Събрали сме се само учени.“

– Символът може да се види и в стотици от най-известните ренесансови картини – втората „Мадоната на скалите“ на Леонардо да Винчи, „Благовещение“ на Фра Анджелико, „Оплакване на Христос“ на Джото, „Изкушенията на Христос“ на Тициан, безбройните изображения на Мадоната с Младенеца...?

Аудиторията продължаваше да мълчи.

– Символът, за който говоря – каза той, – е ореолът.

Катрин се усмихна. Очевидно знаеше отговора.

– Ореолът – продължи Лангдън, – е дискът светлина, който се появява над главата на просветлено същество. В християнството виждаме ореоли върху главите на Иисус, Мария и светците. Ако се върнем назад във времето, ще видим слънчев диск над древноегипетския бог Ра, а в източните религии ореолът нимб се появява върху Буда и индуистките божества.

– Чудесно. Благодаря, професоре – каза Катрин и посегна за микрофона, но Лангдън се дръпна и се обърна игриво, за да ѝ го върне. „Никога не задавай на историк въпрос, ако не искаш да чуеш пълния му отговор.“

– Следва да добавя – продължи той под добродушния смях на слушателите, – че ореолите се срещат във всевъзможни форми, размери и художествени представяния. Някои са плътни златни дискове, други са прозрачни, а някои са дори квадратни. Според Стария завет около главата на Моисей има „хила“, еврейската дума за „ореол“ или „излъчвана светлина“. Някои специфични форми на ореолите имат сияйни лъчи, които се разпространяват навън във всички посоки.

Лангдън се обърна с дяволита усмивка към Катрин.

– Може би доктор Соломон знае как се нарича този тип ореол? – И поднесе микрофона към нея.

– Сияйна корона – отвърна тя, без да се замисля нито за миг.

„Някой си е подготвил домашното.“ Лангдън обърна микрофона обратно към себе си.

– Да, сияйната корона е особено важен символ. Той се среща в историята около главите на Хор, Хелиос, Птолемей, Цезар... и дори на огромния Родоски колос.

Усмихна се заговорнически на слушателите.

– Малцина си дават сметка, но най-фотографираното нещо в Ню Йорк е... сияйна корона.

В отговор видя озадачени погледи, дори от Катрин.

– Някой може ли да се досети? – попита той. – Никой от вас ли не е фотографирал сияйната корона, извисяваща се на деветдесет и три метра над пристанището на Ню Йорк?

– Статуята на Свободата! – обади се някой.

– Именно – каза Лангдън. – Статуята на Свободата има сияйна корона, древен ореол, универсалния символ, който сме използвали през историята, за да означим специални индивиди, за които сме вярвали, че са постигнали божествено просветление... или висше състояние на... съзнанието.

Катрин сияеше, докато Лангдън ѝ връщаше микрофона. Благодаря, оформи с уста тя, докато той се връщаше на мястото си под аплодисментите на аудиторията.

Катрин се качи обратно на сцената.

– Както красноречиво посочи професор Лангдън, хората размишляват върху съзнанието от дълбока древност. Но дори днес, с целия напредък на науката, ние срещаме трудности с дефинирането му. Всъщност мнозина учени се страхуват дори да обсъждат съзнанието. – Катрин се огледа и прошепна: – Наричат го „с-думата“.

През залата отново премина вълна смях.

Катрин кимна на една жена с очила от първия ред.

– Госпожо, вие как бихте определили съзнанието?

Жената се замисли за момент.

– Предполагам... като осъзнаване на собственото ми съществуване?

– Перфектно – каза Катрин. – А откъде идва това осъзнаване?

– От мозъка ми, предполагам – каза жената. – Моите мисли, идеи, въображение... мозъчната дейност, която ме прави това, което съм.

– Много добре казано, благодаря. – Катрин отново вдигна поглед към аудиторията. – Е, можем ли да стигнем до съгласие за основните неща? Съзнанието е плод на мозъка, на тежащото килограм и триста грама кълбо от осемдесет и шест милиарда неврона в черепа, и следователно съзнанието се намира в главите ни.

Всички закимаха.

– Чудесно – каза Катрин. – Всички току-що се съгласихме с възприетия модел на човешкото съзнание. – След кратка пауза въздъхна тежко. – Проблемът е... че възприетият модел е напълно погрешен. Вашето съзнание не е плод на мозъка. И всъщност вашето съзнание дори не е разположено вътре в черепа ви.

Последва зашеметено мълчание.

– Но... – обади се очилатата жена от първия ред, – ако съзнанието ми не се намира вътре в главата ми... тогава къде е?

– Много се радвам, че попитахте – отвърна Катрин и се усмихна на публиката. – Е, пригответе се, приятели. Очаква ни страхотно пътуване.

„Същинска рок звезда“, помисли си Лангдън, докато вървеше към лобито, все още чувайки отекващите овации на слушателите. Презентацията ѝ беше ослепителна проява на умения и находчивост, която направо зашемети аудиторията и я накара да вика за още. Когато някой я попита върху какво работи в момента, Катрин сподели, че тъкмо завършва книга, с която се надява да промени коренно настоящата парадигма за съзнанието.

Лангдън се надяваше Катрин да си намери добър издател, въпреки че самият той още не беше чел ръкописа ѝ. Тя беше разкрила достатъчно от съдържанието му, за да го омагьоса и изпълни с желание да чете, но той усещаше, че все още пази най-шокиращите откровения. При Катрин Соломон изненадите никога не свършваха.

Сега, докато приближаваше лобито на хотела, Лангдън внезапно си спомни, че в осем сутринта Катрин имаше уговорена среща с видната чешка невроложка д-р Бригита Геснер, която лично я беше поканила да изнесе лекцията си. Поканата ѝ беше наистина щедра, но след срещата им снощи след събитието Лангдън я беше намерил за непоносима и сега тайно се надяваше Катрин да проспи уговорката и вместо това да закуси с него.

Пропъди тази мисъл от ума си, влезе в лобито и вдъхна аромата на екстравагантните букети рози, които винаги красяха главния вход. Сцената в лобито обаче изобщо не беше толкова приятна.

Двама облечени в черно полицаи вървяха устремно през откритото пространство, повели две немски овчарки. Двете кучета носеха бронежилетки с надпис ПОЛИЦИЯ и душеха наоколо, сякаш търсеха... нещо.

„Това не изглежда добре.“ Лангдън отиде при рецепцията.

– Всичко наред ли е?

– Господи, разбира се, господин Лангдън! – Безупречно облеченият управител едва не направи реверанс, докато бързаше да го посрещне. – Всичко е идеално, професоре. Снощи имаше дребен проблем, но се оказа фалшива тревога. Както знаете, в „Четири сезона Прага“ сигурността е основен приоритет.

Лангдън хвърли поглед към полицаите. Дребен проблем? Определено не изглеждаше дребен, ако можеше да се съди по онези двамата.

– Към плувния център ли сте тръгнали, сър? – попита управителят. – Да ви извикам кола?

– Не, благодаря – отвърна Лангдън и тръгна към вратата. – Ще направя крос дотам. Обичам свежия въздух.

– Но навън вали сняг?

Роденият в Нова Англия Лангдън погледна редките снежинки във въздуха и се усмихна.

– Ако не се върна след час, пратете едно от кучетата да ме изрови от някоя пряспа.