"Все повече времето не стига, та се научихме и ние, редакторите, бързо да четем. Става дума за онова попрочитане на ръкописа - по диагонал, след което затваряш последната страница и започваш да обмисляш как да върнеш написаното, та хем да кажеш истината, хем да не боли. Случват се обаче ръкописи (макар и рядко), които те хващат, приковават вниманието ти и ти, забравил, че си редактор, започваш да ги четеш по закон божи - наред, авторът ти става симпатичен, героите му интересни, а когато затваряш и последната страница, въздъхваш с облекчение и очакваш с приятно чувство да видиш оня, който те е развълнувал. Така се случи и с разказите на Кънчо Атанасов, които сега под заглавието Трета кабина, моля са във вашите ръце.

Кое е хубавото, което подкупва в неговите разкази - това е, че те са изживени, а не съчинени. Започвам с това качество на неговите разкази, защото в наше време като че ли не дарованията са в оскъдица, а именно преживяванията. Напоследък все повече ми се случва, когато чета книгите на младите писатели, да усещам заедно с присъствието на дарбата и присъствието на лошата измислица, на литературните реминисценции, с които някои неживели живота си автори се мъчат да заместят тая липса, липсата на жизнен опит. Тази анемия в нашата млада белетристика утре би могла да се превърне в болест въобще на белетристиката, ако не скъсаме с оранжерийните способи за отглеждането на млади писатели и с тяхното предивременно професионализиране.

Писателят трябва да живее, преди да описва живота. Писателят трябва да страда и да се блъска, преди да пише за чуждите страдания и сблъсъци. Това е условие, без което не може. Въпреки всичките отчаяни опити то да бъде прескочено и пренебрегнато. Това е така, защото рисъствието на живия живот с нищо не може да се смени. А и неслучайно ние боравим с понятието живия живот, за да разграничим изстраданата житейска правда с книжната, измислената. Главното достойнство в разказите на Кънчо Атанасов е именно тази, че в тях присъства животът, философски преосмислен и художествено пречупен през призмата на едно надеждно дарование. Ще ми се да добавя още, че това присъствие на живота в разказите на младия прозаик не е случайно. Роден в село (с. Дряновец, Русенско), този около тридесетгодишен мъж, след като свършва гимназията, работи доста време като коминджия по строителните обекти, като миньор и шофьор, блъска се с живота не на шега и в това блъскане той придобива едно безценно за твореца нещо - собствената си биография.

Не е необходимо всички негови разкази да се прочетат, за да се усети дарбата на Кънчо Атанасов да изобразява и рисува образи, да създава състояния и настроения. Достатъчно е да прочетете разказа Тихата улица край брега - един от средните му разкази, за да се убедите в неговата тънка наблюдателност и чувство за художествена мярка. Диалогът е точен, фразата му стегната, мисълта ясна, а чувствата разнообразно оцветени. Тези първи разкази имат и своите кусури - не ще и дума. Тук-там разказвачът се опитва да обяснява, вместо да рисува и внушава, изтървава тук и там излишни думи. Не всякога знае къде да спре, невинаги достатъчно умело сглобява отделните части, а някъде (слава богу рядко) зазвучават чудомировски интонации, но това са бели кусури, които не развалят цялото, и които в една или друга степен са присъщи на всяко начало.

Иначе по отношение на главното, доказателствата, че имаме среща с едно произходящо и посветило се на работническата класа дарование - са налице. Ако трябва нещо да му пожелаем, освен традиционното На добър час!, то е да не бърза да отлепва нозете си от здравата земя, на която е стъпил, за да бъде втората му крачка по стръмното поприще на литературата още по-твърда и уверена."

Николай Хайтов