Ние сме силата. Ние сме повече от това, което вярваме, че сме.

Романът на Габриела Гарсия говори с гласовете на жените от миналото и настоящето

Написан в традицията на най-добрите латиноамерикански автори като Исабел Алиенде, „За жените и солта“ преплита историческите събития с личния избор и поставя важни въпроси: за семейните тайни и за случайността, на която сме подвластни всички.

Жени, носещи по кожата си спомена за любов, предателства и болка, и усещащи по устните си вкуса на солта от сълзите си –  вкуса на морето...

Романът на Габриела Гарсия говори с гласовете на жените от миналото и настоящето, баби, майки, дъщери, кубинки, салвадорки… Жени, прекосяващи граници, за да дадат шанс за по-добър живот на децата си.

Куба, 1870 г.

В бунтовно за острова време Мария-Исабел е единствената жена, работеща заедно с мъжете в една от тютюневите фабрики. Тя се влюбва в мъжа, който чете на глас на работниците, а думите му посяват в сърцата им копнежа за свобода, равенство и справедливост.

В наши дни в Маями

Оплетена в паяжината на наркотичната зависимост, Джанет се бори с несигурността коя е и къде е мястото ѝ в този свят. В живота ѝ случайно се появява малко момиче, чиято майка е арестувана от имиграционните. Самата Джанет е дъщеря на кубински имигранти, но не познава добре историята на семейството си.

От края на XIX век през революцията на Кастро до днес, когато Куба се опитва да намери новото си лице, а американската мечта все още привлича отчаяните хора към своите брегове, „За жените и солта“ ни прави част от съдбата на няколко поколения.

Откъс от книгата на Габриел Гарсия „За жените и солта“

Чуй, и аз имам тайни. И ако спреш да се самоубиваш, ако се откажеш от тази отрова, може би ще се срещнем отново. И тогава ще ти разкажа. И може би ще разбереш защо взех някои решения – защо например се борих толкова много да запазя семейството ни. Може би има сили, за които нито ти, нито аз подозираме. Може би, ако имаше начин да видя цялото минало, всички пътища, довели ни дотук, щях да имам отговор на някои въпроси. Като този: Защо животът ни се преобърна така? Някога ти казваше: Ти не говориш с мен. Не показваш никакви емоции.

Виновна съм, знам. През целия си живот искаше да съм по-открита. Толкова много неща криех от теб, толкова пъти нарочно се отнасях по-строго с малкото си момиченце. Смятах, че трябва да бъда сурова и заради двете ни. Ти винаги бе толкова крехка и чуплива. Винаги се разпадаше. Смятах, че аз трябва да бъда Силата.

Никога не казах: През целия си живот се страхувах. Спрях да говоря със собствената си майка. И никога не ти казах защо дойдох в тази страна. А причината не е тази, която може би си мислиш, че е. И никога не ти казах, че според мен, ако не изразявам емоции и не споделя истината с теб, мога да накарам онзи спомен да изчезне. Вярвах, че наистина е възможно.

Кажи ми, че искаш да живееш, и ще бъда такава, каквато искаш да бъда. Но не мога да живея вместо теб.

Кажи ми, че искаш да живееш.