Нова книга от авторката на „Лейди Гергана“

Ето я, моята зелена жилетка.  Разкази, които се търсеха и се събираха през годините. Някои от тях може би познавате, други си чакаха кротко да се появят. Това са истории за хора, които срещах по пътя, за чувства, които не ме оставиха на мира години наред.

Те са смешни, тъжни, абсурдни, нелепи, романтични и фантастични. Но всичките са за любов. Защото без нея не можем да дишаме, ако не дишаме, умираме, а животът е толкова хубав.

Сигурно мислиш, далечни приятелю, че в момента държиш в ръцете си тази книга. А всъщност е точно обратното – книгата е хванала твоята ръка. И отказва да я пусне. Вероятно вече усещаш топлината ѝ през дланите си. А ако разлистиш страниците ѝ, ще я усетиш във всяка своя клетка. Тя иска да вървите заедно – ръка в ръка, ти и тази малка книга.

Къде ли ще ви отведе пътеката, постлана с кратки, сграбчващи разкази?

Ще ви отведе към неочаквани приключения. Към сълзи и смях. Към страдание и щастие. Към миналото и бъдещето. Към регресията, от която боледува прогресът. Към опиянението и разрухата, които толкова често оставя след себе си любовта. Към хората и нещата, които ни осмислят и без които не можем. Към лъжите, в които вярваме, и към истините, в които не вярваме. Към голямото надбягване с препятствия, наречено живот. Да, това е дишаща, непресторена, топлокръвна книга. От най-редките. Само те са в състояние да ни хванат за ръката, за да ни отведат на местата, които все отлагаме да посетим. И когато пристигнете, сигурно ще усетите, че не вие сте разлистили книгата, а тя е разлистила вас. Поне с мен бе така.

Прочете ме на един дъх. И когато последната страница бе затворена, всичко стана някак си по-чисто, обширно и ясно... като небето по средата на лятото.

Иво Иванов

Ето част от „зелената“ история на тази червенокоса писателка

Знам, че закъснях. Знам, че сега ще кажеш, че винаги закъснявам. И ще си права. Не мога до безкрай да се оправдавам и да ти обяснявам, че вината не е моя. Просто понякога нещата така се получават. И това се изтърка вече. Карам по магистралата и натискам газта, за да стигна по-бързо до теб. До нашето място. Знам, че няма да ти хареса, че карам толкова бързо. Все ми казваш да съм търпелив и да се организирам от по-рано. Наскоро четох, че разликата между лудото каране до морето и карането с позволена скорост е точно двайсет минути. Само двайсет минути от целия ни живот. Какво можеш да направиш за двайсет минути? Едва ли са толкова много неща.

Подминавам поредната катастрофа. И те сигурно са бързали за тяхното си място. Сигурно и той е искал да пристигне по-рано и да каже на някого колко много го обича и колко съжалява за всичко, което е направил, което не е направил, което е пропуснал. Дали и той е закъснял за сватбата си, защото се е изплашил и е стоял с глава, забита в коленете, на паркинга зад обредния дом? Дали и той след това си е казал, че е тъпак, когато въпреки глупавата си постъпка най-красивата жена на света се е съгласила да се омъжи за него и когато най-сетне се е появил на входа, вместо да му се развика, е разрошила косата му и е пъхнала малката си ръка в неговата? Не знам. Знам само, че сега ще закъснее и може би няма да му е за първи път.

И може би няма да е виновен.