В тези разкази Антон Баев е постигнал най-трудното – четивност и дълбочина, ненатрапчива разказност и философска многопластовост. И още нещо, изключително важно – разказите вълнуват, а без емоционалното си въздействие, пренебрегвано напоследък, изкуството се обезсмисля.

Спас Господов вървеше по обратния път от Седемте хълма за Малък пазар.

Някога, много отдавна, бе тръгнал през нивите към големия град с хълмовете. Босоног, мършав младеж с почернял от слънцето врат шляпаше по прашния път и си мислеше за думите на баща си: „Понякога, синко, животът е по-силен от нас. Но само понякога. Запомни го и не се предавай!“

Спас го прегърна и едва не се разплака, беше 18-годишен. А баща му го тупна по гърба, стисна с яката си корава длан рамото му и му посочи пътя.

„Който не вижда собствения си път, ще бъде премазан от него!“ – каза му, шляпна го по потния врат и затвори портата на селската къща край Марица.

А реката течеше мътна това лято, рибата не кълвеше и Спас Господов разбра, че е време да хване собствения си път.

Точно тогава го жилна змията – малко над глезена. Не я видя, но я чу да се промушва в храстите. Спас Господов извади ножката от задния си джоб, кибрита – от предния, запали клон и обгори острието, после стисна зъби и изряза парче месо около двете малки червени точици. Разпори ръкава на ризата и превърза глезена.

И за първи път в живота си се запита какво ли се случва с човек, когато умре. Махна с ръка и се отказа да търси отговор.

Това ухапване определи живота му. Сестрата, която два часа по-късно му би инжекция с ваксина, едно младо чернооко момиче с къса коса и дълга тънка шия, с касинка на главата и бяла манта с къси ръкави, стана негова съпруга…

В разказите на Антон Баев има отблясъци от Шехерезадиното изкуство на живота като разказ. Игрива фриволност и трагична патетика, драматични напрежения и комични разреждания, пречистваща усмихнатост или мрачен сарказъм се вплитат в любовните романи на героите, за да ни представят чрез тържеството на любовта или трагедиите на любовта несекващите енергии на живота.
Задъхано от опиянението на собственото си въображение, разказното сладкодумство на Антон Баев като че си играе с различни наративни техники – събитията понякога като че се разказват сами, друг път са оцветени от сказовия колорит на определен разказвач, който се крие и показва зад различни повествователни маски – на отделни герои, на различни наблюдатели и коментатори или в някаква паноптична гледна точка без определена идентичност.

Светлозар Игов