Пътищата на Нина, Ванеса и Лаклан се пресичат тук, на студения бряг на езерото Тахо, където преплетените им животи отстъпват място на една зима, изпълнена със стремежи и желания, двуличие и отмъщение.

Този удивителен, изпълнен с обрати, интригуващ роман представя известната писателка Джанел Браун в най-добрата ѝ форма, описвайки две блестящи, наранени от живота жени, които се опитват да оцелеят в най-голямата игра на измама и разрушение, в която някога ще им се наложи да участват.

Преди години Нина се поддава на идеята, че дипломата ѝ по свободни изкуства ще ѝ осигури удовлетворяваща кариера. Когато тази мечта се сгромолясва, тя започва да краде от богати деца в Лос Анджелис заедно с хитрия си ирландски любовник, Лаклан. Нина е учила занаята от най-добрите: майка ѝ е истинска майсторка на измамите, която се блъска, за да осигури на дъщеря си прилично детство въпреки белязания от непрестанно местене живот, който двете водят.

Но когато майка ѝ се разболява, Нина рискува всичко, за да ѝ помогне, дори това да означава да участва в най-дръзката и опасна измама досега.

Ванеса е привилегирована млада наследница, която иска да преуспее. Вместо това тя става Инстаграм инфлуенсър - пътува по целия свят, получава безплатни дрехи и продукти и позира за снимки в екзотични места. Зад примамливата фасада обаче се крие живот, белязан от трагедия. След развален годеж, Ванеса се оттегля в огромното семейно планинско имение Стоунхейвън, място с мрачни тайни не само от миналото на Ванеса, но и от това на едно объркано и измъчвано от проблеми момиче на име Нина.

Надникни между кориците на книгата

Всеки престъпник си има начин на действие и ето какъв е моят: аз наблюдавам и чакам. Проучвам какво имат хората и къде го държат. Лесно е, защото те ми показват. Профилите им в социалните медии са като прозорци към техния свят, които отварят, молейки ме да надзърна вътре и да си отбележа онова, което ме интересува. Алексей Петров например открих в Инстаграм – в поредния ден, когато разглеждах снимките на непознати, докато погледът ми беше привлечен от банановожълто бугати и мъжа, седнал на капака му със самодоволна усмивка, която ясно ми показваше какво точно мисли за себе си. След около седмица знаех всичко за него: кои са приятелите и семейството му, къде обича да купонясва, бутиците, където пазарува, ресторантите, в които се храни, клубовете, където пие, както и пълната му липса на уважение към жените, обичайният му расизъм и огромното му его. И всичко това удобно геолокализирано, маркирано с хаштаг, каталогизирано, документирано.

Наблюдавам и чакам. И после, когато се открие възможност, вземам. Можете да се доберете до този тип хора по-лесно, отколкото бихте могли да си помислите. В края на краищата те представят на света точно описание на своите разписания минута по минута: единственото, което трябва да направя, е да се изпреча на пътя им. Хората отварят вратите си на хубави, добре облечени момичета, без да си правят труд да задават много въпроси. А после, щом се озовеш вътре, всичко е въпрос на подходящ момент. Да изчакаш чантичката да остане на някоя маса, докато собственичката є е в тоалетната; да изчакаш да наизвадят електронните цигари и да се напият достатъчно; да изчакаш някоя купонджийска тайфа да те повлече със себе си и пред теб да се открие онзи идеален момент на невнимание.

Именно това ще се случи на Алексей Петров: след няколко седмици, когато тази нощ (и моето присъствие в нея) е избледняла и се е превърнала в бегъл, помътен от кокаин спомен, той ще стегне багажа си в куфари на „Луи Вюитон“, за да прекара една седмица в Лос Кабос с дузина от неговите богати приятелчета. Ще постне в Инстаграм снимки как се качва на борда на #гълфстрийм натруфен в дрехи на #версаче, отпиващ #домпериньон от шампаниера от #масивнозлато, препичащ се на палубата на някаква яхта с #красивихора в #мексико. И докато го няма, пред празната му къща ще спре фургон.

На фургона ще има надпис, рекламиращ несъществуваща фирма за реставрация и съхранение на произведения на изкуството, за всеки случай, ако някой от съседите наблюдава от вътрешността на собствената си затворена крепост. (Никой няма да наблюдава.) Моят партньор – Лаклан, мъжът в леглото ми – ще влезе в къщата, използвайки кодовете за портата и алармената сигнализация, с които съм се сдобила. Той ще избере предметите, които съм му посочила – два от не толкова ценните часовници, чифт копчета за ръкавели, украсени с диаманти, креслата на Джио Понти, онази италианска масичка за канапе и още няколко интересни вещи, – и ще ги натовари във фургона.

Бихме могли да откраднем още доста неща от Алекс, не не го правим. Вместо това спазваме правилата, които наложих, когато за пръв път влязох в тази игра преди няколко години: не взимай твърде много; не бъди алчен. Взимай само онова, чиято липса няма да се усети. И кради само от онези, които могат да го понесат.