Книгата „Кръстоносните походи и Средновековна България“ дава интересен и задълбочен поглед върху интересния и бурен перод, когато Изтокът и Западът се сблъскват на Балканите в рицарска битка

Авторката проф. Красимира Гагова е обобщила дългогодишните си проучвания по темата, базирани на многобройни извори.

Как кръстоносците са приемани от местното население, откъде е минавал техният поход и какво е тяхното наследство на Балканите? Това са част от въпросите, които ще намерят своя отговор.

Изданието предлага среща със значими личности от европейската история, сред които са императорът на Свещената Римска империя Фридрих I Барбароса и венецианският дож Енрико Дандоло – и двамата свързали имената си с нашето минало.

Средновековието е периодът от българската история, в който митове и легенди се преплитат с оскъдни научни факти - проф. Красимира Гагова ни среща с реалните факти от този бурен период

Въображението се разпалва още повече, когато стане дума за рицарите кръстоносци и за тяхното присъствие по нашите земи. В продължение на няколко века Изтокът и Западът си дават среща на Балканите, като в някои случаи сблъсъкът им има решаващи последствия за съдбата на българското царство.

Откъс от книгата на проф. Красимира Гагова

ВЪВЕДЕНИЕ

На пръв поглед обвързването на българската средновековна история с кръстоносните походи изглежда повърхностно. Българите не взимат участие в тях, може би с изключение на един присъединил се към групата на Пиер Отшелника край Ниш, за когото обаче нищо друго не се знае, или пък не твърде сигурното съдействие на българския принц Фружин за армията на Янош Хуняди. Не е известно и да са имали директно отношение към възстановяването на християнската власт в Йерусалим, въпреки едно спорадично известие в „Описание на Светата земя“ на Йоан от Вюрцбург, според когото в Светия град имало българска църква или параклис. Българските земи обаче били на пътя на кръстоносните армии от първите три похода. Техните водачи ползвали маршрута по Via militaris и контактите и сблъсъците с местното население били неизбежни. Възникването на кръстоносните държави на Балканите в резултат на Четвъртия поход създало едно опасно съседство, при което непрекъснато били оспорвани територии, смятани и от двете страни за изконно техни. По време на царуването на Иван II Асен България станала обект на кръстоносна пропаганда както поради съществуването на еретически църкви на нейната територия, така и заради политиката на държавата, която не всеки път била удобна за Папството, а още по-малко за френските императори в Константинопол. Войната, която граф Амедей VI водил срещу българите в 1366 г., също може да се третира като кръстоносен поход, и то не само защото участниците в нея се възприемали като кръстоносци, но и поради подкрепата от страна на Светия престол. Следващите две големи кръстоносни начинания срещу турците, заплашващи вече директно Западна Европа – походът на крал Сигизмунд от 1396 г. и войната на крал Владислав III Ягело от 1443/1444 г., се осъществили основно върху българските територии и несъмнено са изцяло свързани с българската средновековна история.

На второ място се спирам на отношенията между кръстоносците, местното население и властта над българските земи. В този дял безспорно не може да се говори само за българи, тъй като те са просто част от Православния свят, мразен и презиран от римокатолиците. Дори личност като Франческо Петрарка, приеман винаги и навсякъде като представител на ренесансовия хуманизъм, си позволява да прояви подобни чувства и да заяви: „Отоманците са наши врагове, но схизматиците гърци са по-лоши от врагове. Отоманците ни мразят по-малко. Гърците... обаче, едновременно ни ненавиждат и се страхуват от нас с цялата си душа“. Този манталитет бил граден в продължение на столетия. Част от лексиката се е превърнала в трафарет, над който видно дори интелектуалците не се замисляли. Другата страна съвсем не приемала по-спокойно нещата. Въпреки прозрението, изказано още от Константин Порфирогенет, че „чуждите нрави и различните закони обикновено пораждат враждебност, ненавист и свада“, не съществуват византийски писатели, които спокойно приемат идването на тези чужди и според тях, арогантни войници. Те обикновено се съмняват в почтеността на техните намерения и това е, изглежда, естествено, като се имат предвид ежедневните разпри, неразбирателствата и откритата враждебност.

Третата посока на проучване са географските сведения, които предлага западноевропейската кръстоносна историография. В това отношение познанията на отделните автори са на различно равнище. Някои от тях познават описваните места по автопсия, техните съобщения имат изключителна стойност и е много вероятно да са коректни. Други предават чуто от втора и трета ръка, но пък тяхната информация е интересна, тъй като е показателна за нивото на географските познания на съвременниците им. Допълнени с някои данни от византийската и българската средновековна книжнина, разказите им разкриват поне в известна степен важни сведения относно границите на държавите и областите, тяхното население, топонимията, оронимията и хидронимията.