Колийн Хувър публикува първия си роман през 2012 г. От тогава всичките ѝ произведения оглавяват класациите на „Ню Йорк Таймс“ и се превръщат в международни бестселъри, преведени на повече от 15 езика.

Три поредни години (2015, 2016 и 2017) книги на Колийн Хувър са избирани от читателите за РОМАН НА ГОДИНАТА (категория „Романтика“) в Goodreads Choice Awards.

Откъс от романа на Колийн Хувър „Лейла“

РАЗПИТ

Залепих два слоя тиксо върху устата на Лейла, преди да сляза на долния етаж, но все още чувам приглушените й викове, докато детективът сяда до масата.
Той има някакъв стар касетофон, каквито можете да видите във филмите от осемдесетте. Дълъг е около двайсет и пет сантиметра и широк осем сантиметра, с голям червен кръг върху левия бутон. Мъжът натиска бутона за запис и плъзва касетофона към средата на масата. Колелцата на касетката започват да се въртят.
– Моля, кажете името си – започва той.
Прокашлям се.
– Лийдс Гейбриъл.

Гнездото на батерията е облепено със старо тиксо, обикалящо стените на касетофона. Намирам го донякъде за смешно.
Тази старомодна машинария ще запише всяка дума, която се каня да изрека. И как ще помогне всичко това?
Понастоящем всяка надежда ме е напуснала. Няма светлина в края на този тунел. И въобще не съм сигурен, че този тунел има край.

Как мога да се надявам да се измъкна от цялата тази история, когато всичко излезе от контрол? Разговарям с детектив, с когото се запознах в интернет, докато гаджето ми е на горния етаж, губейки проклетия си разсъдък.
Тя сякаш разбира, че мисля за нея, и шумът отново се надига.
Дървената табла се удря в стената на горния етаж и в голямата празна къща отеква зловещо ехо.
– И така – подхваща мъжът, – откъде искате да започне те? – Изглежда, той може да работи въпреки шума, но аз не съм сигурен дали ще го издържа. Да знам, че Лейла страда заради моите действия, не е нещо, което мога с лека ръка да пренебрегна. Всеки звук, идещ от горния етаж, ме кара да потръпвам.
– Защо за начало не ми разкажете как се запознахте двамата? – предлага мъжът.

Колебая се да отговарям на въпроси, за които знам, че няма да доведат до отговори, но в момента предпочитам да слушам собствения си глас, отколкото приглушените викове на Лейла.
– Срещнахме се тук миналото лято. Това беше къща за гости.
Аз свирех на бас китара в бандата, наета за сватбата на сестра й.
Мъжът нищо не казва. Обляга се назад в стола си и мълчаливо се втренчва в мен. Не знам какво друго да кажа. Дали да опиша подробно нашето запознанство?
– Каква връзка има срещата ми с Лейла с това, което сега се случва в тази къща?
Той се навежда напред и клати глава, скръствайки ръце върху масата.
– Може би няма. Но нали тъкмо заради това съм тук, Лийдс. Всичко може да бъде следа. Искам да се върнеш към първия ден от пребиваването си тук. С какво бе облечена Лейла? Защо и двамата бяхте тук? Кое бе първото, което тя ти каза? Дали някой от вас двамата забеляза нещо необичайно в къщата през онази нощ? Колкото повече информация можеш да ми дадеш, толкова по-добре. Нито една подробност не е маловажна.

Отпускам лакти върху масата и закривам ушите си с длани, за да заглуша стенанията на Лейла от горния етаж. Не понасям да я чувам толкова разстроена. Обичам я страшно много, но не знам дали ще мога да се върна назад във времето и да обясня защо, след като любовта ми към нея е толкова силна, я заставям да преживява всичко това.

Опитвам се да не мисля колко съвършени бяха нещата в началото.
Когато го правя, това още повече затвърждава убеждението ми, че най-вероятно аз съм виновен, задето всичко се провали.
Затварям очи и си припомням първата ни вечер заедно.
Пренасям се в миналото, когато животът беше много по-лесен.
Когато незнанието беше истинско блаженство.
– Тя беше ужасна танцьорка – казвам на мъжа. – Това бе първото, което забелязах в нея...